След края на войната той трябваше да избира — да продължи с юридическото си образование, или да остане във вече познатата му територия на болничната администрация. Избра второто и се записа в курса за болнични администратори към Колумбийския университет. Завърши точно навреме — тази професия, вече беше спечелила популярност и ръководителите на големите болници започнаха да разбират, че за този пост не са нужни хора с медицинско образование. Търсенето на болнични администратори рязко нарасна и енергичният Младеж за по-малко от две години стигна до най-високото стъпало.
Днес Хари Томасели беше един влюбен в работата си човек. Бързо възприе възгледите на Браун и О’Донъл и заработи с всички сили за доброто медицинско обслужване във всяко звено на „Три общини“. За ръководители на различните отдели привлече млади и способни хора, а самият той с жив интерес следеше за всичко в болницата. Нищо не убягваше от погледа му. Късата му, набита фигура можеше да се срещне навсякъде Спираше да разговаря със сестри, пациенти, санитари, лекари, готвачи, изобщо с всеки, който би могъл да му посочи някаква нередност или да направи някакво предложение.
Въпреки разностранната си дейност Томасели рядко прибягваше до водене на записки. Тренираната му от юридическата практика памет имаше способността да възприема всички факти и да ги подрежда в зависимост от тяхната важност. Но след всяка проверка той се изправяше до секретарката си и започваше да диктува — порой от значителни и незначителни забележки с единствената цел да се подобри административната дейност в „Три общини“.
Гласът на Ордън Браун го върна към действителността:
— Предстои ни много разяснителна работа — обърна се той към О’Донъл. — Кент, какво ще кажеш, ако те изпратим в „Ротари Клъб“? Ти най-добре ще можеш да им обясниш какво означава новата болнична сграда за Бърлингтън, ще ги запознаеш и с бъдещите ни планове…
О’Донъл никак не обичаше подобни лекции, дразнеше се от всякакви клубове и трудно понасяше престореното добродушие на техните членове — в повечето случаи сухи и надути сноби.
— Ако мислиш, че ще има някаква полза — успя да овладее гримасата си той.
— Един от моите хора е в ръководството на „Ротари“ — продължи Браун. — Той ще уреди всичко. Ще е най-добре, ако беседата ти бъде през първата седмина на кампанията. След това ще опитаме и в „Киуанис“…
А практическата ми работа, запита се О’Донъл. Обществените задължения отнемаха почти всичкото му време и той беше с най-малък брой операции. По всяка вероятност точно той щеше да има най-големи трудности по покриване на бъдещата си вноска. Понечи да се оплаче на председателя, но размисли и се отказа.
— Между другото свободен ли си вдругиден вечерта? — попита Браун.
— Да — бързо отвърна хирургът. Винаги с удоволствие гостуваше в тихата и красива къща на хълма.
— Защото искам да те помоля да дойдеш с мен у Юстас Суейн — изненада го Браун. — Поканен си лично, разбира се.
О’Донъл се беше срещал на няколко пъти със Суейн, но, общо взето, го познаваше съвсем бегло.
— Всъщност аз му предложих да те покани и той прие. Искам да поговориш с него по болничните проблеми, да го накараш да приеме някои от твоите идеи. Нали знаеш колко трудности ни създава този човек понякога!
— Ще направя каквото мога — отвърна О’Донъл Беше наясно какво се иска от него Винаги беше успявал да избягва управителния съвет — стигаха му и собствените му проблеми. Но в случая нямаше как да откаже на Браун.