Председателят взе куфарчето си и се приготви да тръгва. Томасели и О’Донъл се изправиха заедно с него.
— Ще бъдем съвсем тесен кръг хора — поясни Браун. — Не повече от пет-шест души Знаеш ли, ще ти звънна и направо ще мина да те взема!
О’Донъл измърмори някаква благодарност, след което председателят кимна и излезе от стаята.
В следващия миг в кабинета влезе секретарката на Томасели Кати Коън.
— Моля да ме извините.
— Какво има, Кати?
— Един човек настоява да говори с вас — обърна се тя към Томасели. — Казва се Райън и чака на телефона…
— В момента съм зает с доктор О’Донъл. Вземете номера, аз ще го потърся. — Хари погледна малко изненадано секретарката си. Обикновено не се налагаше да й обяснява толкова елементарни неща.
— Предложих му, мистър Томасели — обясни тя. — Но той продължава да настоява. Казва, че е съпруг на наша пациентка. Помислих, че може би ще искате да сте в течение…
— Може би наистина ще трябва да поговориш с него, Хари — усмихна се на момичето О’Донъл. — Спести това главоболие на Кати. Аз ще почакам.
— Добре — кимна администраторът и посегна към единия от телефоните на бюрото си.
— Четвърта линия. — Момичето изчака, докато шефът й влезе във връзка, и излезе.
— Администраторът слуша — представи се любезно Томасели.
Слушалката веднага затрещя, а Томасели се намръщи. О’Донъл долови думите „срамно положение“, „излагане на семейството“ и накрая „разследване“.
Хари закри с длан мембраната и се обърна към хирурга:
— Този не е на себе си. Нещо с жена му… Още не мога да схвана… — Той отново заслуша, после каза: — Вижте какво, мистър Райън, предлагам ви да започнете отначало, ако обичате. — Пресегна се за хартия и писалка: — Да… слушам, да. Кажете ми сега кога точно е постъпила съпругата ви. — Телефонът отново затрещя. О’Донъл долови думите „никакво успокоение“, после Томасели отново се обади:
— Не, мистър Райън, не си спомням случая. Но ви обещавам да го проуча… — Млъкна, за да чуе какво казва другият, после добави: — Да, сър, зная какво означава една болнична сметка за семейния бюджет. Но искам да ви напомня, че болницата начислява разходите без никаква печалба за себе си.
Гласът на човека от другата страна на линията все още долиташе до О’Донъл, но вече звучеше с една октава по-ниско, неволно поддал се на успокоителния тон на Томасели.
— Единствено лекарят решава колко да остане в болницата даден пациент. Отново трябва да поговорите с лекаря на жена си, а аз междувременно ще поискам от счетоводството да прегледа още веднъж сметката ви. Точка по точка. — Заслуша се за момент, после приключи: — Благодаря, мистър Райън, довиждане.
Постави слушалката, откъсна листовете, на които си беше записал необходимото, и ги постави в подноса с надпис „за диктовка“.
— Какво беше това? — О’Донъл зададе въпроса повече от учтивост — знаеше, че оплакванията срещу обслужването и високите такси са нещо обикновено.
— Твърди, че държим жена му прекалено дълго и трябвало да сключи заем, за да и плати лечението.
— А откъде знае колко трябва да лежи жена му? — ядосано попита О’Донъл.
— Каза, че бил поразпитал — отговори замислено Томасели. — Кой знае къде и кого? Може и да е било наложително, но жената е тук цели три седмици!
— И какво от това?
— Не бих обърнал внимание, ако напоследък тези оплаквания не се бяха увеличили чувствително. Не всички са чак като това… — Той махна към телефона. — Но всички са в този дух.
Внезапно в съзнанието на О’Донъл се вряза една-единствена дума: патология!
— Кой е лекуващият лекар? — попита той.
Томасели погледна листчето, на което беше нахвърлил няколко цифри и имена:
— Рубънс.
— Я да се опитаме да го открием и веднага да изясним нещата!
Администраторът кимна и включи дискона пред себе си:
— Кати, опитай се да ме свържеш с доктор Рубънс.
Умълчаха се, а от коридора долетя усиленият от високоговорителя глас на секретарката: „Доктор Рубънс, доктор Рубънс при администратора.“
След по-малко от минута телефонът иззвъня. Томасели вдигна слушалката и след миг я подаде на О’Донъл.
— Руб? На телефона Кент О’Донъл.
— Слушам те — отвърна тънкият и ясен глас на Рубънс, един от старшите хирурзи в „Три общини“.
— Имаш ли пациентка на име Райън? — Кент хвърли поглед към листчето, което му бутна Томасели.
— Да, имам. Какво се е случило? Да не би съпругът й…
— Значи, знаеш?
— Знам, разбира се — ядосано отвърна Рубънс. — И мисля, че човекът има пълно право!
— Каква е тази работа, Руб?
— Много е проста. Мисис Райън беше приета по мое настояване. Подозирах карцином на гърдата и незабавно я оперирах. Туморът се оказа доброкачествен. — Хирургът насреща замълча.