— И въпреки това я държиш цели три седмици? — Човек винаги трябва да измъква с ченгел думите от устата на тоя Рубънс!
— По-добре говори с Джо Пирсън. Той знае отговора.
— Ще бъде по-просто, ако ти ми го кажеш, Руб — меко настоя О’Донъл. — Все пак жената е твоя пациентка.
Няколко секунди тишина, след което в слушалката отново се разнесе тъничкият отчетлив гласец:
— Добре. Вече ти казах, че туморът се оказа доброкачествен. Но преди да науча това, минаха две седмици и половина. Седемнадесет дни, ако искаш да бъда съвсем точен. Толкова време беше необходимо на Джо Пирсън, за да го сложи под микроскопа.
— Напомни ли му да побърза?
— Колко пъти! Ако не бях го натискал, сигурно и до днес нямаше да е готов!
— И затова мисис Райън е трябвало да стои три седмици в болницата?
— Естествено. — Гласът в слушалката придоби саркастичен оттенък: — Да не би да искаш да ми кажеш, че е трябвало да я изпиша?
Рубънс имаше основание да бъде язвителен. Бил е поставел в неловко положение, подобно на онова, което му беше описал преди време Бил Руфъс. Но всеки допълнителен ден в болницата означаваше и допълнително финансово бреме за близките на пациентката.
— Не съм казал такова нещо, Руб — примирително отвърна О’Донъл. — Просто проучвам нещата.
— Тогава няма да е зле да поговориш и с другите — каза Рубънс. — Аз съвсем не съм единственият, на когото се случват подобни неща напоследък. Знаеш за Бил Руфъс, нали?
— Да, зная. Откровено казано, мислех, че нещата са се пооправили.
— Де да беше така! А какво ще правим със сметката на Райън?
— Съмнявам се дали нещо може да се направи. Все пак жената е била тук три седмици, нали? В болничния бюджет не се предвиждат отстъпки при подобни случаи…
„Как ли ще реагира Рубънс, когато му поискат шест хиляди долара за новото крило“ — запита се О’Донъл.
— Лошо Съпругът е скромен човечец — дърводелец или нещо подобно. Работи частно и няма никакви осигуровки. Тази сметка ще го съсипе.
О’Донъл замълча. Мисълта му вече бягаше напред, трескаво търсеше най-доброто разрешение.
— Това ли е всичко?
— Да, Руб. Благодаря ти. — Главният хирург затвори телефона и погледна Томасели.
— Хари, искам да свикаш събрание днес следобед. — Решението вече зрееше в главата му. — Пет-шест души измежду старшите лекари. Ако е удобно, нека се съберем тук. Ще присъствуваш и ти.
— Готово — съгласи се Томасели. О’Донъл започна да изброява на глас:
— На първо място Харви Чандлър като шеф на отдела. Още — Бил Руфъс, Рубънс… — за момент се замисли, после добави: — И Чарли Дорнбъргър, разбира се. Може да ни бъде полезен. Колко станаха дотук?
Администраторът погледна бележника пред себе си:
— С теб и мен — шестима. А какво ще кажеш за Люси Грейнджър?
О’Донъл се поколеба, после кимна:
— Добре. Нека бъдем седем.
— Дневен ред? — вдигна писалката си Томасели.
— Без дневен ред — поклати глава О’Донъл. — Точката ще бъде само една — промени в патологията.
Подхвърленото от администратора име на Люси Грейнджър беше достатъчно — снощната им среща изплува в съзнанието му до най-малки подробности.
Вечеряха в салона с палми на хотел „Рузвелт“ — приятни и спокойни часове с приятен и спокоен разговор — за общи познати, за различни случки и преживявания, за болницата…
После О’Донъл я откара до дома й. Неотдавна Люси се беше нанесла в „Бенвенуто Грейндж“ — голям и модерен блок в северната част на града.
— Ще се качиш за един последен коктейл, нали? — непринудено го покани тя.
Той остави колата си на портиера, който щеше да я закара в подземния паркинг, и тръгна след нея. Блестящ и безшумен асансьор ги изкачи до петия етаж. Дългият, облицован с брезова ламперия и застлан с дебел мокет коридор го накара да повдигне вежди.
— Страхотно, нали? — усмихна се Люси. — Самата аз още не съм му свикнала.
От вратата се влизаше направо в просторния, нареден с вкус хол. Люси натисна едно копче и над тях се разля мека дискретна светлина.
— Ще приготвя две чаши — каза тя и се насочи към ъгъла, където се намираше малък бар. До нея се виждаше полуотворена врата, вероятно на спалнята. О’Донъл долови мекия звън на леда в стените на кристалните чаши и внезапно залита:
— Никога ли не си била омъжена, Люси?
— Не — отвърна тя, без да се обръща.
— Понякога се питам… защо?
— Отговорът е много прост. — Люси се обърна и донесе готовите коктейли. — От доста време насам не съм получавала никакви предложения. — Подаде му чашата и се отпусна в удобното кожено кресло срещу него.