— Всъщност — каза замислено тя — май съм имала една-единствена възможност… искам да кажа — единствената възможност, на която съм държала… Беше преди доста години.
О’Донъл отпи една глътка.
— Предложение, на което си отговорила отрицателно?
— Исках да стана лекар. Тогава това беше най-важното нещо на света за мен. А то изцяло се разминаваше с брака.
— Не съжаляваш ли?
Люси се замисли.
— Не, предполагам, че не. Постигнах мечтата си. И в повечето случаи се чувствувам доволна, възнаградена… Е, понякога човек започва да се пита какво би станало, ако… Но това е човешко, нали?
— Предполагам, че е така. — О’Донъл изпитваше странно вълнение. Обхващаше го дълбока и малко непонятна нежност към Люси, домът й му действуваше успокоително, имаше чувството, че след дълги странствувания най-накрая се е върнал в собствения си дом. „Тази жена би трябвало да има деца“ — помисли си той, а гласно попита:
— И сега ли имаш същото мнение за брака и медицината?
— Вече не съм толкова догматична — усмихна се тя. — Това поне успях да науча…
О’Донъл отново се запита как ли би изглеждал един негов брак с Люси Грейнджър. Щеше ли да има любов и топлота? Не беше ли вече твърде късно за промени? Как ли щяха да прекарват свободното си време? Дали щяха да говорят за обикновени, човешки неща, или непрекъснато щяха да обсъждат болничните проблеми? Историята на едно заболяване за ордьовър, а диагнозата за десерт…
— Винаги съм мислил, че между нас има много общи неща — каза той.
— И аз, Кент.
О’Донъл изпразни чашата си и стана. Усещаше, че и двамата си бяха казали много повече от това, което изразяваха думите. Сега искаше да преосмисли този разговор — твърде сложно беше всичко, за да си позволява прибързани решения.
— Ако искаш, можеш да останеш, Кент — простичко промълви тя.
За миг му се прииска да забрави всичко и да я притисне в прегръдките си. Да остане в тази уютна стая, да обича и да бъде обичан. Но постепенно предпазливостта и силата на навика надделяха.
— Лека нощ, Люси. Нека още веднъж премислим — взе ръцете й той.
Влезе в асансьора и като се обърна, видя, че тя стои на вратата и гледа след него.
6
— Поканих ви тук, защото се нуждая от подкрепата ви — каза О’Донъл и огледа хората, седнали около широката заседателна маса. Всички внимателно слушаха. От поканените липсваше само доктор Рубънс, който имаше насрочена операция.
— Всички знаем, че в патологията съществуват доста проблеми — продължи О’Донъл. — И вярвам, ще се съгласите с мен, че те са колкото медицински, толкова и персонални.
— Какви no-точно са тези проблеми? — обади се старият гинеколог Чарли Дорнбъргър, докато пълнеше лулата си. — Не разбирам за какво говориш, Кент.
О’Донъл очакваше нещо от този род, тъй като не забравяше, че Дорнбъргър и Пирсън са близки приятели.
— Бих искал да ме изслушаш, Чарли — любезно отвърна той. — Ще се постарая да ги разясня.
После методично започна да излага всичко — закъсненията на патологоанатомичните заключения, нарасналите изисквания към отделението, собствените си съмнения относно способността на Джо Пирсън да се справя с всичко сам. За илюстрация приведе случая с пациента на Бил Руфъс, а после цитира и сутрешния си разговор с Рубънс. Накрая разказа и за личната си среща с Пирсън, за отказа на стария да приеме втори патолог. В заключение каза:
— Убеден съм, че се нуждаем от още един човек, който да бъде в помощ на Джо. Искам подкрепата ви за да назначим такъв човек.
— Аз също съм загрижен за състоянието на патологията. — Харви Чандлър побърза да вземе думата веднага след О’Донъл, сякаш за да се спази протоколът. Думите му прозвучаха тежко и тържествено като адвокатска пледоария — както винаги дори и най-простите изречения излизаха надуто и патетично от устата му. — Но мнението на Джо Пирсън по въпроса може да усложни нещата. Все пак той е завеждащ отделение и ние трябва да внимаваме и да не подроним авторитета му.
— Съгласен съм — отвърна О’Донъл. — Точно за това искам да ми помогнете. — Пръстите му забарабаниха по масата, за да усилят тежестта на казаното: — Да ми помогнете да убедим Джо Пирсън в необходимостта от промени.
— Не съм сигурен, че това е начинът — обади се Бил Руфъс.
— Защо, Бил? — О’Донъл отбеляза, че днес колегата му носеше една от най-скромните си вратовръзки — само в три, вместо в обичайните четири разцветки.
— Мисля, че нямаме никакво право да обсъждаме евентуални промени в патологията в този състав и по този начин. — Руфъс огледа останалите, после продължи: — Аз самият имам търкания с Джо Пирсън, предполагам, че и останалите са в подобно положение. Но това съвсем не означава, че съм готов да се присъединя към някакъв тайнствен заговор за изритването му от болницата!