О’Донъл се зарадва. Беше предвидил подобна реакция и се беше подготвил.
— Преди всичко искам дебело да подчертая, че нито аз, нито който и да било друг от присъствуващите тук заговорничим, нека употребя твоите думи, за изритването на Пирсън!
Останалите посрещнаха думите му с одобрителен шепот.
— Погледнете на нещата така — продължи О’Донъл. — Всички сме на мнение, че работата в патологията трябва да се подобри. Да вземем например следоперативните заключения. Всеки ден закъснение означава неоправдан риск за пациента, на когото предстои операция… Впрочем не е нужно да ви обяснявам това.
— И нека не забравяме, че тези закъснения се отразяват и върху заетостта на болничните легла — намеси се Томасели. — Списъкът на чакащите пациенти продължава да е прекалено дълъг.
— Разбира се, вместо този разговор аз можех да свикам заседание на изпълнителния съвет — продължи О’Донъл. — И пак ще го направя, ако е необходимо, но вие добре знаете какво може да се случи. Джо е член на този съвет и познавайки характера му, няма да мине без скандали. Какво ще спечелим от подобно развитие на нещата? Ще докажем на Пирсън, че той вече не е в състояние да ръководи отделението си. А от медицинска гледна точка ще подроним собствения си авторитет и този на болницата, както правилно отбеляза Харви.
О’Донъл си помисли и за неща, които не можеше да изтъкне. Той държеше сметка и за влиянието на Пирсън сред старите лекари — членове на болничната управа, за неминуемата поляризация на силите след един открит скандал.
— Не казвам, че не съм съгласен с теб, но какво предлагаш?
Въпросът беше на Чарли Дорнбъргър. Всяка негова дума излизаше обвита в облак тютюнев дим.
— И по-живо, защото тук скоро няма да може да се диша сбърчи нос Руфъс. Вносна ли е камилската фъшкия, която пушиш, Чарли?
Хората около масата се усмихнаха, а О’Донъл реши да отговори без всякакви увъртания.
— Чарли, предлагам ти да поговориш с Джо от името на всички нас.
— В никакъв случай! — отсече Дорнбъргър. О’Донъл не се учуди на реакцията му, но беше решил да настоява докрай.
— Чарли, всички знаем, че си близък приятел на Джо. Точно затова те поканих тук. Само ти можеш да го убедиш.
— С други думи, да вадя кестените от огъня вместо вас — язвително отвърна Дорнбъргър.
— Помисли и ще видиш, че не е така, Чарли.
Доктор Дорнбъргър се поколеба. Усещаше погледите на останалите и знаеше, че чакат отговора му. Дали да приеме предложението на О’Донъл? В душата му се бореха две противоположни чувства — загрижеността му за доброто на болницата и личните му отношения с Джо Пирсън.
Той не се изненада от това, което чу за състоянието на патологията — отдавна подозираше, че там не всичко е наред. Но случаите с Рубънс и Руфъс, които О’Донъл цитира, направо го шокираха. Дорнбъргър знаеше, че О’Донъл не би свикал подобно съвещание, ако нещата не бяха сериозни. А той вярваше в преценката на главния хирург.
Същевременно Чарлс Дорнбъргър искаше да направи всичко възможно, за за помогне на Джо Пирсън. В този момент просто физически усещаше тежестта на вълната от неприятности, която заплашваше да погълне стария патолог, въпреки че О’Донъл, изглежда, искрено твърдеше, че не възнамерява да изхвърли Пирсън, пък и останалите споделяха, поне външно, мнението му. Накрая реши да приеме посредническата мисия. Огледа присъствуващите и запита:
— Всички ли са на същото мнение?
Първа се обади Люси Грейнджър:
— Аз много обичам Джо — замислено каза тя. — И Мисля, че всички го обичаме. Но въпреки това съм убедена, че промените в патологията са наложителни. — От началото на заседанието Люси не се беше обаждала. И тя изпитваше странно чувство след срещата си с О’Донъл. Искрицата, която припламна между тях предната вечер, я развълнува така, както отдавна не беше се вълнувала. Дали пък не беше влюбена в Кент О’Донъл, запита се тя. После веднага си каза, че подобни думи не отиват на възрастта й, че подхождат повече на пламенните младежи, а не на зрелите и самостоятелни хора с години професионален живот зад гърба си. В момента тя също се разкъсваше между лични и професионални проблеми, но съумя да се съсредоточи върху проблемите на патологията. В медицината човек се научава да изхвърля от съзнанието си всичко странично да се концентрира върху непосредствените задачи.
О’Донъл погледна към Руфъс:
— Бил?