— Ако Чарли приеме, аз съм съгласен — кимна хирургът.
Следващият беше Харви Чандлър. Шефът на отдел „Медицина“ спря поглед върху Дорнбъргър и надуто започна.
— По мое мнение това е най-доброто разрешение на въпроса, Чарли. Ще направиш голяма услуга на болницата, а и на всички нас.
— Добре тогава — каза Дорнбъргър — Ще видя какво мога да сторя.
За миг настъпи мълчание и О’Донъл усети всеобщото облекчение в залата. Знаеше, че остротата на проблема е разбрана от всички, и сега оставаше да се действува. Ако начинанието им се провали, той ще има пълното основание да прибегне до други средства. Нещата биха били много по-прости, ако не съществуваше този обременителен медицински протокол, помисли си той. Ако човек, който работи в някое промишлено предприятие, не изпълнява своите задължения, него просто го уволняват. Ако искат да му дадат помощник, дават му го и въпросът е приключен. Но в медицината нещата не могат да са толкова елементарни. Периметрите на началниците не са толкова ясно очертани и веднъж назначен, завеждащият отделение ръководи хората и организира работата си както намери за добре. И което е по-важно — човек не може да предприеме драстични мерки срещу него, тъй като не става въпрос само за длъжността като такава, а и за специалиста, който я заема и който, подобно на всички останали в болницата, държи най-вече на професионалната си репутация, защото тя е всичко за него. Проблемите са твърде деликатни, тъй като едно-единствено решение може да повлияе върху цялото бъдеще и живот на колегата практик. Ето защо трябва да се пипа предпазливо и без излишен шум.
— Доколкото разбирам, ще трябва да търсим някой свободен патолог — каза Хари Томасели.
— Няма да е зле да се поогледаме — отвърна О’Донъл и хвърли поглед към останалите. — Повечето от нас имат много познати в медицинските кръгове и не е зле да поразпитат. Ако чуете за някой млад, току-що завършил стажа си лекар, моля веднага да ме уведомите.
— В днешно време трудно се намират патолози — каза Бил Руфъс.
— Знам, че е така — въздъхна О’Донъл. — Това е още една причина да се отнасяме внимателно с Джо.
Хари Томасели отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и измъкна някаква папка.
— Тук имам нещо, което може да ви заинтересува.
— Какво е то? — запита Харви Чандлър.
— Наскоро получих „отворения списък“ на лекарите патолози — отвърна Томасели. — Откровено казано, имах чувството, че ще ни потрябва, и специално го изисках. Това име се появи преди една-две седмици.
— Дай да видя. — О’Донъл взе хартията от ръцете на Томасели. Знаеше, че този „отворен“ списък периодически се предлага на различните болници. В него се поместваха имената и данните на неработещите патологоанатоми с изричното им съгласие, разбира се. Съществуваше и друг, „затворен“ списък, който беше на разположение единствено на Асоциацията на патолозите. Той съдържаше имената на онези лекари, които, неудовлетворени от заеманите места, дискретно търсят нова работа. В тези случаи се процедираше по обратния път — болницата съобщава на дружеството за нуждата си от съответния специалист и тази информация се препредаваше на самите лекари. Направил избора си, кандидатът вече можеше директно да, се обърне към съответното здравно заведение. Но О’Донъл знаеше, че въпреки цялата тази сложна система повечето назначения се осъществяваха все пак на базата на личните контакти и препоръки.
Той хвърли поглед върху листа. На него беше написано името на някой си доктор Дейвид Колман, 31-годишен. Веждите му учудено се повдигнаха, като видя изредените под името му отличия. Завършил университета на щата Ню Йорк, стажант в клиниката „Белвю“. Две години в армията, през които непрекъснато се занимава с патология, и цели пет години практика в три от най-добрите болници на страната. Ето един човек, който явно е търсил най-добрата възможна квалификация.
Той подаде листа на Руфъс и се обърна към Томасели:
— Съмнявам се, че такъв човек ще се съгласи да дойде при нас. Началната заплата, която можем да му предложим, далеч не отговаря на неговата квалификация.
— Съгласен съм с теб — погледна го Руфъс. — Това е човек за някоя от най-големите болници. — После подаде листа на Харви Чандлър.
— Даа — проточи Томасели, после замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи.
— Какво щеше да кажеш, Хари? — полюбопитствува О’Донъл.
— Исках да кажа, че всъщност доктор Колман проявява интерес към нашата болница. — Томасели отново замълча, после бавно продължи: — Предполагам, че е чул нещо за неотдавнашната ни реорганизация, както и за бъдещите ни планове…
Внезапно настъпилото мълчание беше нарушено миг по-късно от О’Донъл: