Макнайл постави бележника на коляното си и се приготви да записва.
— Сърцето показва леко надебеляване и набръчкване на клапите — започна да диктува Пирсън. — Ето, виж! — Той пъхна органа под носа на специализанта, после продължи: — Свързващите корди са скъсени и нееластични — по всяка вероятност жената е страдала от ревматизъм, но не той е бил причината за смъртта.
Отряза малко парче тъкан и го пусна в надписано шишенце, не по-голямо от обикновена мастилница. Щеше да го изследва под микроскоп в някой от следващите часове. Ръката му ловко подхвърли органа и той изчезна в дупката на масата, под която беше подложен голям метален варел. С него ненужните вече органи се пренасяха до специалната пещ, която ги превръщаше в пепел.
Премина на белите дробове. Разтвори ги, сякаш прелистваше голяма книга, и отново започна да диктува:
— Дробовете показват наличието на многобройни метастази…
В този момент вратата се отвори и на прага се показа главата на Карл Банистър, най-стария лаборант в отделението.
— Зает ли сте, доктор Пирсън?
— Зает съм, разбира се! Какво искаш? — отвърна полусърдито старият патолог. Разговорите му с Банистър винаги се водеха по този начин — една странна смесица от караница и мрачен хумор. И двамата бяха свикнали с нея през дългите години съвместна работа.
Без да се смути от сърдития отговор, лаборантът отвори по-широко вратата и каза:
— Искам да ви представя Джон Алегзандър, нашия нов лаборант. Днес е първият му работен ден, ако си спомняте…
— О, да. Бях забравил — омекна Пирсън. — Нека влезе.
Макнийл забеляза значителното смекчаване на тона. Не иска да плаши новака още от първия ден! Огледа с любопитство влезлия младеж Двадесет и две, не повече, прецени той. (По-късно разбра, че е познал с абсолютна точност.) От това, което беше дочул, знаеше, че Алегзандър току-що е завършил колеж и притежава диплома за медицински лаборант. Отдавна имаха нужда от такъв човек, защото Банистър съвсем не беше Луи Пастьор!
Макнийл измести погледа си върху възрастния лаборант. По външен вид той беше един второразреден Пирсън. Късото му шкембесто тяло беше отчасти обвито от изцапана престилка без копчета, а под нея се виждаха похабени и измачкани дрехи. Малкото останала върху главата му коса беше безнадеждно занемарена.
Макнийл беше чувал някои неща за него. Дошъл в „Три общини“ година или две след Пирсън. Нямал никакво специално образование и старият го използувал като писар, куриер, дори и като мияч на стъкленици. С течение на годините Банистър постепенно усвоил работата в лабораторията и полека-лека станал дясната ръка на Пирсън. Официално се занимаваше със серологическите и хистологични изследвания, но на практика можеше да се справя с всякакви лабораторни анализи и често го правеше. Пирсън от своя страна му беше прехвърлил цялата организационна работа в лабораториите и той беше нещо като негласен шеф на останалите лаборанти.
Сигурно преди години е бил способен човек, помисли си Макнийл. И с едно специализирано образование би стигнал много по-далеч. Но сега не беше нищо повече от един добър практик, работеше интуитивно, без да мисли. Отлично се справяше и с най-сложните серологични и химични проби, но изобщо не разбираше научната им страна. Макнийл често си мислеше, че в някои случаи това може да им поднесе неприятни изненади.
Без съмнение Алегзандър беше нещо съвсем различно. Беше изминал задължителния за повечето лаборанти път — три години колеж, като последната от тях е изцяло в специализираната школа за медицински лаборанти.
Пирсън махна с пурата си към свободния стол отсреща:
— Сядай, Джон.
— Благодаря, докторе — учтиво отвърна младежът. Външният му вид ярко се различаваше от вида на Банистър и Пирсън — престилката беше чиста и добре изгладена, панталоните — с безупречен ръб, а косата — подстригана и сресана.
— Е, как мислиш, ще ти хареса ли тук? — Пирсън продължаваше да премята белия дроб в ръцете си.
— Сигурен съм, че ще ми хареса, докторе.
Изглежда добро момче, помисли си Макнийл. Може пък и наистина да му хареса.
— Добре, Джон — продължи Пирсън. — Скоро ще разбереш, че тук сме възприели определени начини на работа. Може и да се различават от това, което си учил в колежа, но за нас те са най-добрите.
— Разбирам, докторе.
Дали наистина разбираш, запита се Макнийл. Дали разбираш какво всъщност ти качва старият? Че не иска никакви инициативи, че училищните идеи трябва да бъдат забравени, че и най-незначителната промяна в лабораторията е невъзможна без предварителната му благословия?
— Някои хора биха казали, че сме старомодни продължаваше Пирсън, по своему дружелюбен към новия служител. — Но ние вярваме в старите и изпитани методи. Нали, Карл?