— Говоря сериозно. — Суейн остави чашата на поставката до себе си и се наведе напред. — Естествено, и аз като много други ще посегна към чековата си книжка, ако ми покажат едно нещастно, подпиращо се на патерици дете. Но сега говоря по принцип. Защото нашето цивилизовано общество прави всичко възможно да изнежи човешкия род. Готов съм да споря с всеки, който мисли другояче.
Доводът беше добре познат. С вежлив тон О’Донъл се намеси в настъпилата за миг тишина:
— Значи, според вас трябва да прекратим изследователската си дейност, да замразим медицинските познания и опит и да спрем борбата си срещу болестите?
— Не бихте могли да го направите, дори и да искате.
— Тогава защо говорите така? — засмя се О’Донъл.
— Защо ли? — Суейн леко удари с юмрук по облегалката на стола си. — Защото всеки има право да изкаже неодобрението си от някои неща, въпреки че не може да се пребори с тях.
— Разбирам. — О’Донъл не беше сигурен, че иска да продължи подхванатата тема. Едва ли един спор би допринесъл за сближаването му със стария богаташ, което беше главната цел на тазвечершното им посещение. Амилия Браун, която той добре познаваше от честите си гостувания в дома на председателя, срещна погледа му и се усмихна. Тя живо се интересуваше от разнообразната дейност на съпруга си и беше в течение на всичко, свързано с болницата.
Омъжената дъщеря на Суейн, Дениз Куанц, седеше изправена и внимателно слушаше.
По време на вечерята О’Донъл на няколко пъти неволно беше поглеждал към мисис Куанц. Трудно му беше да открие някаква прилика между нея и грубия нервен човек, заел почетното място. На седемдесет и осем години Юстас Суейн все още притежаваше много от твърдостта, с която беше побеждавал съперниците си в жестоката борба за място под слънцето. Грубите и двусмислени закачки, които от време на време подхвърляше на гостите си, имаха една-единствена цел — да предизвикат спор, състезание! Старото момче все още си пада по битките, помисли си хирургът. Па макар и да са само словесни. Пресилената разпаленост, с която Суейн изказваше мнението си за медицината, потвърждаваше това. Наблюдавайки го прикрито, О’Донъл постави и първите си диагнози; подагра и може би ревматизъм.
Дениз Куанц беше пълна противоположност на баща си. Любезна и сърдечна, тя имаше странния навик да подхваща някоя от фразите на баща си и да я допълва с една-две думи. Вероятно го правеше, за да смекчи грубостта му. Красива е, помисли си О’Донъл. Притежаваше онази толкова рядко срещаща се зряла хубост, която понякога озарява жените, наближаващи четиридесетте. Разбра, че често посещава стария си баща — съпругата на Суейн беше починала отдавна и той живееше сам. От разговора стана ясно, че Дениз прекарва по-голямата част от времето си в Ню Йорк, където са и децата й. За съпруг не се спомена нито дума — вероятно беше разведена или живееше отделно от мъжа си. О’Донъл се улови, че я сравнява с Люси Грейнджър. Разделя ги един цял свят, помисли си той. Люси — лекар с опит, наясно със сложния свят на болницата, способна да говори с хора като него от позицията на добър специалист; и Дениз Куанц — заможна светска дама, несъмнено добре позната в обществото и все пак способна да превърне всеки дом в място на топлина и уют — той безпогрешно долавяше това. Запита се кой ли от двата типа жени е по-подходящ за мъж като него — тази, която е близо до професията, или пък тази, която няма нищо общо с нея и е отдадена единствено на домашните грижи.
Мислите му бяха прекъснати от самата Дениз. Тя се наведе напред и каза:
— Разбира се, вие няма да се предадете толкова лесно, доктор О’Донъл. Не оставяйте баща ми да си мисли, че е прав.
— Няма какво да си мисля — изръмжа старият. — Положението е абсолютно ясно. Природата по естествен път е контролирала прираста на населението в продължение на хиляди години. Когато раждаемостта е била прекалено висока, ограничавали са я епидемиите.
— Това невинаги е било дело на природните сили — вметна Ордън Браун. — Забравяте стотиците и хиляди войни, които е водило човечеството.
— Имаш известно право — великодушно махна с ръка Суейн. — Но все пак елиминирането на слабите няма нищо общо с политиката.
— Слабите или несретниците? — запита О’Донъл, решил все пак да приеме предизвикателството на стария.
— Като казвам слабите, имам предвид точно тях — остро отвърна старият богаташ. Играта явно му допадаше. — При чума, холера и други епидемии измират именно слабите. А силните оцеляват! И останалите болести правят същото — поддържат едно определено ниво — нивото на природата. И затова силните осигуряват продължението на човешкия род! Те дават живот на всяко следващо поколение.