Очакваше незабавна реакция от страна на Суейн, но старият мълчеше. Така изминаха няколко минути, после домакинът погледна дъщеря си:
— Дениз, налей малко коняк на доктор О’Донъл.
Тя взе кристалната гарафа и се наведе към поднесената от О’Донъл чаша. Дрехите й леко прошумоляха, облъхна го мекото ухание на непознат парфюм. За момент изпита абсурдното и хлапашко желание да погали меката тъмна коса, надвесена на сантиметри от лицето му.
Дениз се отдръпна и тръгна към баща си.
— Ако наистина мислиш това, което твърдиш… — тя допълни чашата му — какво тогава търсиш в управата на болницата?
Старият се захили:
— Стоя там за успокоение на Ордън и някои други. Ако напусна, ще си помислят, че може да променя и завещанието си. — Той погледна към Браун и закачливо добави: — А така са спокойни — пресмятат годинките и знаят, че няма да чакат кой знае колко дълго!
— Не си справедлив към приятелите си, Юстас — отвърна Ордън Браун с някаква смесица от дяволитост и сериозност.
— А ти си лъжец! — Старият отново възвърна доброто си настроение. — Ти ме попита нещо, Дениз… Ще ти отговоря. Членувам в болничната управа, защото съм практичен човек преди всичко. Не мога да променя света, макар и да виждам кое му е лошото. И тогава? Какво друго остава на човек като мен, освен да се превърне във възпираща сила? О, много добре зная какво си мислите в момента — че съм просто един стар инат и невъзможна контра.
— Някой да ти е казвал нещо подобно? — бързо попита Ордън Браун.
— Не е нужно да ми го казват — изгледа го презрително Суейн. — Но аз мисля, че всяка дейност има нужда от известна спирачка. И аз съм именно това — спирачка, стабилизираща сила. А когато си отида, ти и приятелите ти може би ще откриете, че такава сила ви е била необходима.
— Говориш несериозни неща, Юстас. В случая си несправедлив не само към приятелите си, а и към собствените си подбуди. — Очевидно Ордън Браун също беше решил да приеме хвърлената ръкавица: — Ти си направил за Бърлингтън повече от всеки друг!
Старият се облегна назад:
— Знае ли някой от вас какви са истинските подбуди за постъпките ми? — Погледна към председателя и подхвърли: — А от мен очаквате едно внушително дарение за новото болнично крило, нали?
— Откровено казано — да — отвърна Браун. — Очакваме щедрата ти помощ, както винаги досега…
Настъпи тишина, после Юстас Суейн тихо каза:
— Предполагам, че четвърт милион е една приемлива сума.
О’Донъл чу как Браун почти изхълца. Такова дарение би било нещо изумително — много повече от това, на което се бяха надявали и в най-смелите си предположения.
— Не мога да се преструвам, Юстас — отвърна Ордън Браун. — Просто съм стъписан!
— Не е нужно… — старият човек отново млъкна и се загледа в чашата си, чийто кристал меко отразяваше светлината. — Още не съм решил окончателно този въпрос, ще научите отговора ми след седмица-две. — Обърна се рязко към О’Донъл и запита:
— Играете ли шах?
— Не — поклати глава лекарят. — За последен път съм играл като студент…
— Ние с доктор Пирсън често играем. — Очите на Суейн не се отделяха от лицето на О’Донъл: — Вие, разбира се, познавате доктор Пирсън…
— Да, много добре.
— Аз го познавам от много години — продължи Суейн. — От болницата и извън нея… — Произнасяше думите бавно и отчетливо. Не бяха ли те някакво предупреждение? Все още беше трудно да се каже.
— По мое мнение доктор Пирсън е един от най-квалифицираните лекари в болницата — продължи Суейн. — Надявам се, че още дълги години ще оглавява своето отделение. Уважавам способностите му и приемам безрезервно всичките му преценки!
Ето каква била работата, помисли си О’Донъл. Получи си го открито и без всякакви увъртания. Един непробиваем ултиматум, отправен едновременно към председателя на болничната управа и към шефа на медицинския съвет: „Искате ли моите 250 хиляди, няма да закачате Джо Пирсън!“
Амилия и О’Донъл седнаха в открития „Линкълн“ и Ордън Браун подкара към града. Известно време пътуваха мълчаливо, после Амилия проговори:
— Мислите ли, че наистина ще даде четвърт милион?
— Това е напълно във възможностите му — отвърна Браун. — Стига да е достатъчно предразположен…
— Ясно ти е за какво ни предупреди, нали? — запита О’Донъл.
— Да. — Браун не показа желание да обсъжда този факт и О’Донъл му беше благодарен за това. Проблемът засягаше само него.
След няколко минути пристигнаха пред хотела, в който Кент О’Донъл държеше малък апартамент. Сбогуваха се и О’Донъл се канеше да си тръгва, когато Амилия неочаквано се обади: