— Какво има?
— Доктор Пирсън, мога ли да направя едно предложение?
— Точно сега ли?
По-опитен служител би предпочел да се оттегли. Тонът на стария лекар недвусмислено говореше: „Махай се и ме остави на мира!“
— Да, сър — отговори Алегзандър.
— Слушам те тогава — недоволно изръмжа Пирсън.
— Докторе, става въпрос за ускоряване на работата по следоперативните заключения — малко нервно започна младежът.
Споменаването на следоперативните заключения накара Пирсън да остави писмото и рязко да вдигне глава.
— Не може ли да се достави машина за обработка на тъканта? — продължаваше Алегзандър.
— На теб пък за какво ти е такава машина? — В гласа на Пирсън ясно се долавяше заплашителна нотка. — Доколкото си спомням, назначихме те в серологията.
— В училището за лаборанти съм минал пълния курс по хистология — напомни му Алегзандър. Пирсън не каза нищо и след кратка пауза младежът продължи: — Работил съм на такава машина, сър. Много е добра… Би ни спестила поне един ден при подготовката на препаратите. Вместо да обработваме тъканта ръчно, просто я зареждаме в машината за през нощта. А на сутринта…
— Знам как работят. Виждал съм ги — прекъсна го Пирсън.
— Много добре, сър. И не мислите ли…
— Казах, че съм виждал тези машини за обработка на тъканта, и нямам добро мнение за тях. — Гласът на Пирсън беше дрезгав и груб. — Качеството на срезовете не може да се сравнява с ръчното. Освен това машините са прекалено скъпи. Това тук виждаш ли го? — Ръката му потъна в купчина попълнени на машина формуляри, струпани в ъгъла на бюрото.
— Да, сър.
— Това са молби за доставка на различни неща, от които имаме нужда. Но всеки път трябва да се боря с администратора, който казва, че харчим прекалено много.
Първата грешка на Алегзандър бе, че направи своето предложение въпреки нежеланието на Пирсън да го изслуша. Сега допусна и втора — прие обясненията на Пирсън като покана за дискусия.
— Но ще пестим цял ден, а може би и два… — После реши да бъде по-откровен: — Доктор Пирсън, аз съм виждал срезове, направени от машината. Много са добри. Може би онази, която вие сте виждали, не е била манипулирана правилно.
Пирсън се надигна от стола си. Вече не мислеше за повода — Алегзандър беше престъпил границата, която разделя лекаря от лаборанта. С издадена напред глава той изкрещя:
— Толкоз по въпроса! Казах, че тези машини не ме интересуват, и край на спора! — Бавно заобиколи бюрото и се изправи лице в лице срещу Алегзандър: — Има и нещо друго, което искам добре да запомниш: тук аз съм патологът и аз ръководя това отделение. Нямам нищо против предложенията, стига те да са разумни. Но всеки трябва да си знае мястото! Ясно ли е?
— Да, сър.
Оклюман и нещастен, Алегзандър се върна на работното си място, без да разбира защо е бил наругай.
През целия ден Майк Седънс беше тревожен и необичайно разсеян. На няколко пъти трябваше да мобилизира волята си, за да се съсредоточи върху непосредствената си работа. Наложи се Макнийл, с когото извършваха поредната аутопсия, да внимава и заради него:
— Ръката ти е точно под среза, който се готвиш да направиш! Тук имаме обичай да връщаме стажантите с толкова пръсти, с колкото са дошли!
Седънс бързо отдръпна ръката си. Нямаше да е първият новак, саморъчно отрязал пръста си с острите като бръснач ножове на патологията, с огорчение си помисли той.
Въпреки всичко не успяваше да се съсредоточи. Не можеше да разбере защо толкова много го безпокои Вивиан. Тя е красива й съблазнителна и той горещо желае да я има — Майк Седънс беше сигурен в това. Момичето изглеждаше искрено и той се увери, че болката в коляното не беше номер. Надяваше се, без да е сигурен, разбира се, че при следващата им среща тя ще бъде същата. Някои момичета са така — веднъж си позволяват всякакви екзотични интимности, а следващия път се държат, сякаш нищо не е било: студено и непристъпно.
Но дали помежду им нямаше и нещо повече от полово привличане? Нито една от предишните му връзки не го беше карала да се замисля толкова много. После му хрумна друго — може би ако отстрани сексуалния фактор, нещата ще станат по-ясни. Реши, че още тази вечер трябва да я види.
Вивиан намери бележката на Майк Седънс в края на следобедните си занятия. Някой я беше оставил в обозначената с буква „л“ преградка за писма на входното табло. Той пишеше, че ще я чака в десет без четвърт на четвъртия етаж на болницата, срещу входа на педиатрията. Помисли, че трябва да е луда, за да отиде. Ако някоя от отговарящите за стажантките старши сестри я види в болницата по това време на денонощието, щеше да си има сериозни неприятности. Но после откри, че страшно й се иска да отиде, и в десет без двадесет вече крачеше по дървения тунел между пансиона и главните болнични сгради.