Майк нетърпеливо се разхождаше напред-назад по коридора. Щом я видя, той й посочи една врата и изчезна зад нея. Вивиан го последва. Вратата водеше към вътрешна шахта, в която се виеше тясна желязна стълба. По това време на нощта стълбището беше тихо и безлюдно, а ако някой се появеше, щяха да имат достатъчно време да се скрият. Майк я хвана за ръката и двамата слязоха на междинната площадка. После той се обърна и я прегърна, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
Целунаха се и ръцете му здраво я притиснаха. Магията на предишната вечер се съживи и у двамата. В този момент тя разбра защо толкова много искаше да дойде на необичайната среща. Този млад мъж с разрошена червена коса внезапно й беше станал безкрайно скъп. Искаше да бъде с него, да го прегръща, да му говори, да ю люби. Изпитваше някакво необикновено приятно, наелектризиращо сетивата й чувство, непознато за нея до този момент. Той я целуваше по бузите, по очите, по ушите. Заровил лице в косите й, тихо прошепна:
— Вивиан, скъпа! Цял ден мисля само за теб, нищо друго не мога да правя! — Взе лицето й в двете си ръце и попита: — Знаеш ли какво правиш с мен? Знаеш ли? — Тя поклати глава. — Ти ме съсипваш!
— О, Майк, скъпи! — притисна се в него тя.
На стълбището беше горещо. Плътно притиснатите им тела горяха. Ръцете му отново станаха настойчиви. С треперещ от възбуда глас тя прошепна:
— Майк, няма ли къде да отидем?
Усети как ръцете му застинаха и той се замисли.
— Живея в една стая с Франк Уърт. Тази вечер го няма и сигурно ще закъснее. Ще рискуваш ли да дойдеш в крилото на специализантите?
— А какво ще стане, ако ни хванат? — колебливо запита тя.
— Ще изхвръкнем от болницата! — целуна я той. — Но това не ме интересува! Хайде!
Спуснаха се по стълбата. В коридора на долния етаж срещнаха един от практикантите, който само се усмихна. После отново стълбища, друг коридор… На крачка от тях една врата се отвори и сърцето на Вивиан замря. Беше нощната старша сестра, тръгнала на поредната си обиколка. За техен късмет тя изглеждаше твърде заета и забързано влезе в следващата врата, без да повдигне глава. Накрая стигнаха тесния и тих коридор, от двете страни на който се намираха стаите на практикантите. Под някои от вратите се виждаха ивици светлина, чуваше се тиха музика. „Прелюдия в ми-минор от Шопен“ — механично помисли тя. Преди месец-два я беше слушала в изпълнение на местния симфоничен оркестър.
— Тук! — Майк отвори една врата и бързо я дръпна навътре. В тъмнината едва се виждаха очертанията на две легла и креслото между тях. Чу как изщрака ключалката зад нея.
Прегърнаха се страстно и нетърпеливо. Пръстите му трескаво разкопчаваха униформената й дреха. Нейните също. За момент той я задържа в пламенните си обятия, наслаждавайки се на сладостното и мъчително очакване. Тя изрита обувките си и се намери в леглото. След секунда и той беше до нея:
— Вивиан, скъпа Вивиан!
Гласът му достигаше до съзнанието й някъде отдалеч.
— Побързай, Майк! Моля те, побързай!
Усети поривистото му тяло. Отговорът на нейното беше всеотдаен и невъздържан. Светът изчезна, пропадна някъде далеч, остана само един връх на стихийния екстаз, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше…
После притихнали се отпуснаха един до друг, вслушвайки се в нежната музика, която продължаваше да се лее някъде наблизо. Отново Шопен, но този път етюд в ми-мажор. Струваше й се безкрайно странно, че в моменти като този може да обръща внимание на музиката, но живата и ободряваща мелодия, идваща от тъмнината, отлично прилягаше на изпълващото я задоволство.
Майк се наведе над нея и нежно я целуна.
— Вивиан, скъпа… Искам да се оженя за теб!
— Наистина ли? — тихо попита тя.
Думите излетяха от устата му толкова неочаквано, че дори и той самият се изненада. Беше ги казал импулсивно, но в същия миг разбра, че те са истината. Правилата за избягване на всякакво обвързване, към които се беше придържал години наред, сега му изглеждаха безсмислени и смешни. Този път той искаше да се обвърже! Вече знаеше какво го беше тревожило през последните дни.
— Наистина! — шеговито отвърна той. — А ти? Ти искаш ли?