Тя го прегърна и тихо каза:
— В живота си не съм желала нищо по-силно от това!
— Хей! — Майк рязко се повдигна на лакът. — Аз съвсем забравих! Какво стана с коляното ти?
— Тази вечер нямахме неприятности с него, нали? — закачливо се усмихна тя.
Той я целуна и каза:
— Кажи ми какво мисли Люси Грейнджър.
— Нищо. Днес следобед ме изпрати на снимки при доктор Бел. Ще ме потърси след два дни.
— Ще се радвам, когато всичко това се изясни — каза Майк.
— Не ставай глупав, мили — отвърна Вивиан. — Нима мислиш, че една толкова малка подутинка може да бъде нещо сериозно?
10
До г-н X. Н. Томасели
Главен администратор
Болница „Три общини“
Берлингтън, Пенсилвани
Бостън, Масачусетс
7 август
Уважаеми г-н Томасели,
Обстойно обмислих Вашето предложение за работа в патологоанатомичното отделение на „Три общини“, което получих по време на краткото си пребиваване в Бърлингтън.
С настоящото писмо Ви уведомявам, че приемам Вашите условия за назначението.
По време на нашия разговор споменахте, че желаете новият лекар да започне работа колкото е възможно по-скоро. Тук нищо не ме задържа и мога да бъда в Бърлингтън след седмица, т.е. на 15 август. Надявам се, че срокът Ви задоволява. Позволявам си да Ви помоля да резервирате стая в някой от градските хотели за гореспоменатата дата и да Ви припомня, че на драго сърце бих получил една от новите ергенски квартири, за които спомена доктор О’Донъл.
Що се отнася до работата, бих се радвал, ако до моето пристигане, съвместно с доктор Пирсън, успеете да определите сферите на бъдещата ми работа.
Мисля, че болницата само ще спечели, ако бъда наясно с областите, в които ще мога да действувам самостоятелно, и за които съответно ще нося пълна отговорност. Моите собствени предпочитания в това отношение са свързани най-вече със серологията, хематологията и биохимията, като естествено с готовност ще помагам на доктор Пирсън в областта на патологоанатомията.
Уверявам Ви, че ще отдам всичките си сили за издигане нивото на патологоанатомичната работа в болницата „Три общини“.
Колман внимателно прочете чисто напечатаното писмо, сложи го в плик и го залепи. После отново седна пред портативната си пишеща машина и написа подобно, но малко по-късо писмо до доктор Джоузеф Пирсън.
Дейвид Колман излезе от мебелирания апартамент, който беше наел за краткия си престой в Бостън, и отиде да пусне писмата. Продължаваше да мисли върху съдържанието им. Сам не знаеше защо измежду седемте получени напоследък предложения беше избрал именно „Три общини“. Тя далеч не беше най-добрата болница. От финансова гледна точка предложението от Бърлингтън се нареждаше едва във втората половина на списъка. Тамошната болница съвсем не беше „име“, особено на фона на две от предложенията, дошли от медицински, заведения с международна известност. „Три общини“ беше болница, за която едва ли някой извън околностите на Бърлингтън бе чувал.
Защо тогава? Дали защото се опасяваше, че в един голям медицински център може да се изгуби, да потъне? Едва ли. Досегашната му практика сочеше обратното. Или пък се надяваше, че в една по-малка болница ще има повече време за изследователска работа? Той наистина разчиташе на това, но сред предложенията фигурираше и името на един научноизследователски институт, където изцяло можеше да се отдаде на научна дейност. Дали пък изборът му не се дължеше на предизвикателството, което представляваха неуредиците в „Три общини“? Може би. В патологията на тази болница съществуваха цял куп нерешени проблеми — беше видял много от тях при беглото си посещение миналата седмица. Съвместната работа с доктор Джоузеф Пирсън също така предлагаше широка гама изпитания. Петминутната им среща беше достатъчна, за да усети враждебността на стария лекар, а после Томасели сподели, че Пирсън бил човек с чепат характер.
И така, значи, предизвикателството? Или имаше нещо друго? Например желанието за самобичуване — кошмар, който продължаваше да го преследва.
Дейвид Колман добре знаеше, че страда от прекомерна гордост. Считаше я за недостатък, страхуваше се от нея, ненавиждаше я. Но беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че никога досега не е успявал да я пречупи. Всичко бе опитал, но тя неизменно се връщаше — силна и непобедима.
Съзнаваше превъзходството на интелекта си и това подхранваше гордостта му. В компания лесно можеше да се увери в качествата на своя ум. Това предимство беше напълно реално — всичко, което беше извършил през живота си, го доказваше по неоспорим начин.