Още от най-ранна възраст Дейвид с лекота усвояваше даровете на познанието. За него учението беше просто като дишането. В училището, в колежа, а по-късно и в Медицинския факултет той неизменно стоеше далеч над останалите, а отличните оценки приемаше като нещо напълно в реда на нещата. Умът му беше едновременно възприемчив, аналитичен и прозорлив. И горд.
Осъзна тази гордост в един от последните класове на гимназията. Като всяко по-надарено момче и той беше приет с подозрение от съучениците си. След като не направи никакъв опит да прикрие чувството си за превъзходство, това подозрение се превърна в неприязън, бързо прераснала в омраза.
Започна да усеща всичко това, но продължаваше да не му обръща внимание. Накрая директорът на училището, сам великолепен учен и проницателен човек, го дръпна настрана. И до днес Дейвид Колман чуваше думите му:
— Мисля, че си достатъчно голям, за да ме разбереш. Тук, между тези четири стени, ти нямаш нито един приятел освен мен!
Отначало възнегодува, но после, благодарение на изключителната си честност, призна правотата им.
— Ти си изключително умен — беше продължил директорът. — Знаеш го и няма смисъл да го крия от теб. Можеш да станеш блестящ учен, можеш да станеш всичко, което пожелаеш. Признавам ти откровено, че през всичките си години на учителствуване не съм срещал по-способен младеж. Но искам да те предупредя: желаеш ли да живееш сред хората, ще трябва да прикриваш превъзходството на ума си.
Тези думи бяха истинско предизвикателство за впечатлителния младеж. Но учителят не беше подценил ученика си. Колман се вслуша в съвета, премисли го, анализира го и накрая започна да се презира.
От този момент нататък системно заработи върху характера си. Програмата му беше сурова, почти убийствена. Тръгна от спорта, който ненавиждаше, откакто се помнеше. Дотогава не беше опитал никакъв спорт и поддържаше мнението, че хората, които спортуват, и онези, които ги зяпат, са инфантилни глупаци. Сега обаче сериозно се залови да спортува — бейзбол през лятото и футбол през зимата. Въпреки вътрешното си отвращение бързо стана майстор. Утвърди се сред фаворитите на най-добрите отбори, а когато не играеше, винаги можеше да бъде открит сред най-гръмогласната част от публиката.
Никога обаче не успя да се встрасти в спорта — в мачовете участвуваше с неизменно, макар и добре прикрито безразличие, а на трибуните не можеше да се освободи от чувството, че се държи детински. Всичко това го караше да мисли, че не е успял да се справи с гордостта.
И с хората беше същото. Преди, когато срещнеше немного умен човек, той изобщо не си правеше труд да прикрива отегчението си. После започна да се държи по-сърдечно и резултатът не закъсня — в колежа започнаха да го вземат за един приятелски настроен „умник“. „Хайде при Дейвид Колман да ни напълни главите“, си викаха всички, на които преподаваният материал не се удаваше.
Всичко това би трябвало да вкара отношенията му с хората в едно по-приятелско русло. Времето и придобитият опит би трябвало да го направят по-търпелив към ненадарените. Но това не ставаше. Все още изпитваше старото си презрение към умствено несъвършените. Криеше го, гонеше го от себе си с помощта на желязна самодисциплина и майсторски преструвки, но с минимален успех.
Медицината избра по две причини — отчасти защото баща му, вече покойник, беше провинциален лекар, и отчасти защото той самият искаше да стане такъв. Специализира патология, защото беше най-малко популярната и най-скучната специалност. Изборът му беше част от програмата за усмиряване на вездесъщата му гордост.
Известно време мислеше, че е успял. Патологията е съвсем откъсната наука, далеч от вълненията и грижите, които неизбежно съпътствуват преките контакти с пациентите. Но по-късно, паралелно с познанията, нараснаха и интересите му, той отново започна да изпитва познатото вече презрение към онези, които по-трудно от него разгадаваха тайните, свенливо разбулващи се под окуляра на мощния микроскоп. Безспорно това презрение беше изгубило част от силата си поради факта, че в медицината срещна и умове, който с нищо не му отстъпваха. Още по-късно откри, че не е нужно непрекъснато да живее в хватката на железния си самоконтрол. Все още считаше повечето от хората за глупаци — дори и в медицината се намираха такива. Но дългият период на строги ограничения все пак започна да тава плслсве и с течение на времето той им обръщаше все по-малко внимание. В подобни моменти на отпускане се питаше дали все пак не е успял да победи стария си враг.