Но продължаваше да бъде нащрек. Знаеше, че не е възможно отведнъж да се отърси от програмата си за превъзпитание, към която се беше придържал цели петнадесет години.
Ето защо се питаше какво го бе накарало да избере „Три общини“. Това ли му трябваше наистина — една средно голяма второразредна болница без репутация и блясък, или пък решението му дойде в резултат на старото подсъзнателно чувство, че тази болница е най-доброто място за изтезание на гордостта му?
Пусна писмата с явното съзнание, че единствено времето може да отговори на тези въпроси.
На седмия етаж на клиниката „Медикъл Артс“ в центъра на Бърлингтън Елизабет Алегзандър се дооправяше в съблекалнята до лекарския кабинет. През последния половин час доктор Чарлс Дорнбъргър беше извършил обичайния си щателен преглед и сега я чакаше зад бюрото в кабинета си.
— Елате тук, след като се приготвите, мисис Алегзандър — подвикна той към открехнатата врата на съседната стаичка.
— Само за минутка, докторе — отвърна жизнерадостно тя и нахлузи комбинезона през главата си.
Дорнбъргър се усмихна. Обичаше пациентките, които се радваха на бременността си, а Елизабет Алегзандър беше от тях. „Ще бъде добра и разумна майка“ — помисли си той. Беше привлекателно момиче, може би лишено от стандартната красота, но с умно и одухотворено лице. Той погледна към картона пред себе си — двадесет и три годишна. Когато беше по-млад, държеше да извършва прегледите си в присъствието на някоя сестра. Беше чувал грозни обвинения по адрес на лекари, които не се бяха придържали към това правило. Днес този въпрос не го безпокоеше. „Ето едно от предимствата на старостта“ — помисли си той.
— Мисля, че ще имате здраво и хубаво бебе — подвикна той към съседното помещение. — Не очаквам усложнения.
— Същото каза и доктор Кросан. — Елизабет влезе в кабинета и седна до бюрото, закопчавайки колана на зелената си лятна рокля.
Дорнбъргър отново погледна бележките си:
— Вашият лекар в Чикаго, нали?
— Да.
— Той ли акушира при първото ви раждане?
— Да. — Елизабет отвори портмонето си и извади сгънато на две листче. — Това е неговият адрес, докторе.
— Благодаря Ще му пиша да изпрати стария ви картон. — Дорнбъргър прикачи листчето към останалите документи, после непринудено попита: — А от какво почина първото ви дете, мисис Алегзандър?
— Бронхит. Не беше навършила и месец — спокойно отвърна Елизабет. Преди една година тези думи биха й стрували много усилия и сигурно нямаше да сдържи сълзите си. Сега c друго бебе на път, загубата се приемаше някак си по-леко. Този път детенцето й ще живее — тя твърдо вярваше в това.
— А раждането? Беше ли нормално? — запита Дорнбъргър.
— Напълно.
Той отново потъна в бележките си, после внимателно подхвърли:
— Разбрах, че току-що сте пристигнали в Бърлингтън.
— Точно така — живо отвърна тя. — Съпругът ми работи в „Три общини“.
— Да, да… доктор Пирсън ми каза… — Дорнбъргър продължаваше да пише. — А харесва ли му новата работа?
За момент Елизабет се замисли:
— Джон не ми разказа кой знае колко за нея. Но мисля, че му харесва. Той е влюбен в професията си.
Дорнбъргър попи написаното и каза:
— Патологията имаше остра нужда от такъв човек. — Вдигна глава и усмихнато добави: — Всички ние зависим извънредно много от работата на лабораториите.
Гинекологът отвори едно чекмедже на бюрото си и измъкна кочан с непопълнени формуляри. — Говорим за лаборатории и се сетих — ще трябва да ви изпратим за кръвна проба.
Започна да пише, но Елизабет го прекъсна:
— А, ето какво забравих да ви кажа, докторе. Аз съм с отрицателен, а съпругът ми — с положителен.
Той се засмя.
— Аз пък трябваше да не забравям, че сте съпруга на клиничен лаборант. Ще трябва да направим едно подробно изследване. — Откъсна листа и й го подаде: — С това ще отидете в поликлиниката на „Три общини“, когато ви е удобно.
— Благодаря, докторе. — Тя сгъна хартията и я прибра в портмонето си.
Дорнбъргър понечи да стане и да изпрати пациентката си, после размисли. Както повечето лекари, той добре знаеше, че пациентите често имат погрешни представи за медицината. Когато попаднеше на такъв човек, той правеше всичко възможно да му изясни истинското състояние на нещата. Дори и тогава, когато трябваше да отделя от времето си за почивка. Това момиче отсреща беше изгубило първото си дете, следователно тази бременност е двойно по-важна за нея. Негово задължение беше да разпръсне всичките й страхове.
Преди малко спомена фактора и очевидно не беше престанала да мисли за него. Дорнбъргър подозираше, че не всичко около това наименование й е ясно. Реши да поговори е нея.