— Пак ли те мъчи?
— Човърка ме от време на време. — Той с усилие се изправи. — Май много вися над микроскопа.
Тя го погледна загрижено:
— Защо не дойдеш да те прегледам?
Старият дръпна от пурата и се ухили:
— Ще ти кажа. Твоите сметки не са ми по джоба!
Вратата се отвори и те слязоха на втория етаж. Тръгнаха по коридора и тя отговори:
— Ще минеш гратис… Колега си все пак.
Той я погледна с престорено изумление:
— Значи, не си като психиатрите?
— Не, не съм — засмя се тя. — Чух, че те изпращали сметка на всеки, та дори и на колегата си, който работи в същата стая!
— Вярно е — продължаваше да се усмихва Пирсън. Люси рядко го беше виждала в такова добро настроение. — Твърдят, че това било част от терапията.
— Стигнахме. — Тя отвори една врата и пропусна стария патолог пред себе си.
Стаята беше малка, само с две легла. Люси поздрави жената на първото от тях и се насочи към другото, на което лежеше Вивиан със списание в ръка.
— Вивиан, това е доктор Пирсън.
— Здравей, Вивиан — разсеяно поздрави Пирсън, докато поемаше болничния картон от ръцете на Люси Грейнджър.
— Добър ден, докторе — учтиво отвърна младото момиче.
Тя все още се чудеше защо я държат в тази стая.
Наистина, коляното я наболяваше от време на време, но болката беше епизодична и според нея съвсем не заслужаваше такова внимание. Но почивката прие с нескрито задоволство — програмата й в курса беше пренатоварена и много я изморяваше. Майк току-що й се беше обадил. Изглежда, това, което чу, го разтревожи и той обеща да прескочи при първа възможност.
Люси дръпна завесата между двете легла, а Пирсън каза:
— Искам да видя и двете колена.
Вивиан отметна чаршафа и повдигна полата на леката си нощница. Пирсън остави картона и се наведе над нея. Люси наблюдаваше как късите му космати пръсти внимателно опипваха краката на момичето и се позачуди. Тези движения бяха неестествено нежни и внимателни за човек, който беше известен с грубостта си. В един момент Вивиан леко изохка и Пирсън вдигна глава:
— Тук боли ли?
Момичето кимна.
— От това, което е записала доктор Грейнджър, разбирам, че си ударила коляното преди около пет месеца.
— Да, докторе. Бях забравила за това. Ударих се в дъното на един плувен басейн. Твърде дълбоко се бях гмурнала.
— Тогава много ли те боля?
— О, да, докторе. Много! Но после болката стихна и аз я забравих. Поне доскоро…
— Добре, Вивиан. — Той махна на Люси и тя покри краката на момичето с чаршафа.
— Рентгенови снимки? — Въпросът му беше предназначен за лекарката.
— Ето ги. — Люси извади голям жълт плик. — Два комплекта. Първият не показа нищо, а на втория забулихме изображението на мускулите и тогава се видя малката деформация на костта.
Вивиан слушаше с интерес. Изпитваше нещо като гордост, че е обект на такова внимание.
Пирсън и Люси се приближиха до прозореца и патологът повдигна негативите срещу светлината. Люси му посочи нещо на единия от тях.
— Ето тук… Виждаш ли я?
— М-даа — проточи старият, после изръмжа: — Бой на негри в тъмна нощ! — Върна снимките на Люси и попита: — Какво е мнението на рентгенолога?
— Ралф Бел потвърди наличието на деформация — отвърна Люси. — Но не може да се произнесе. Съгласен е с моето предложение за биопсия.
Пирсън отново се извърна към леглото:
— Знаеш ли какво е биопсия, Вивиан?
— Имам някаква идея. — Тя се поколеба: — Всъщност само съм чувала тази дума.
— Още не сте стигнали дотам, а?
Тя поклати глава.
— Доктор Грейнджър ще извади едно малко парченце тъкан от коляното ти — обясни старият патолог. — Точно от мястото, което те боли. После ще ми го изпрати долу и аз ще го изследвам.
— И от това ще можете да кажете какво ми е?
— В повечето случаи успявам. — Той тръгна да излиза, после се сети за нещо и се върна: — Спортуваш ли много?
— О, да, докторе! Тенис, плуване, ски. — Тя помълча, после добави: — Страшно много обичам да яздя. В Орегон често яздех…
— Орегон ли? — Той изглеждаше замислен, думите сякаш случайно излязоха от устата му. Обърна се и каза: — Това е всичко засега. Довиждане, Вивиан.
Люси й се усмихна и започна да събира пръснатите снимки.
— По-късно пак ще намина.
Вратата се затвори след тях, а през тялото на Вивиан внезапно премина смразяващата вълна на страха.
В края на коридора Люси проговори:
— Какво е мнението ти, Джо?
— Може би е костен тумор — замислено отвърна той.
— Злокачествен?
— Възможно е.