Спряха пред вратата на асансьора и Люси замислено промълви:
— Ако се окаже злокачествен, ще трябва да ампутирам целия крак…
— Да… — кимна Пирсън. — И аз това си помислих. В този миг изглеждаше ужасно състарен.
11
Турбовитловият „Висконт“ меко легна по посока на вятъра и започна да се снижава. Със спуснати колесници и въздушни спирачки той се насочи към писта номер едно на общинското летище в Бърлингтън. Като наблюдаваше приближаването му от остъкления мецанин, разположен под кулата на летището, доктор Кент О’Донъл си помисли колко много общи черти съществуват между авиацията и медицината. И двете бяха рожби на науката; и двете променяха света и бързо разрушаваха старите представи за него; и двете се стремяха към неизвестностите, които криеше бъдещето. Имаха и други общи черти. Съвременната авиация например трудно вървеше в крак със собствените си открития и нововъведения — спомни си думите на негов познат авиоконструктор който казваше: „Всеки самолет във въздуха е вече остарял.“
О’Донъл закри очите си с длан от яркото лятно слънце и си помисли: точно така е и с медицината. Болниците, клиниките и самите лекари не смогват да вървят в крак с новото. Независимо от усилията им експериментирането и развитието на новата техника ги изпреварват понякога с години. Днес хората продължават да умират независимо от факта, че лекарството, което ще ги спаси, е вече създадено и дори някъде използувано. Популяризирането и приемането на новите открития изисква време. Това с особена сила важи за хирургията. Отделен специалист или група хирурзи могат да изобретят нова техника за спасяване на човешкия живот. Но преди тази техника да се превърне в масова практика, тя трябва да бъде усвоена, специалистите трябва да предават опита си един на друг. Понякога това е твърде продължителен процес. Сърдечната хирургия например е вече широко разпространена и достъпна за всички. Но дълго време преди това само шепа хирурзи са били квалифицирани в тази област.
Новостите винаги са свързани с въпроса: добро и разумно ли е това, което правим? Защото не всяка промяна означава прогрес. В теорията на медицината нерядко се тръгва по лъжлива следа, създават се противоречащи на фактите системи, поривите и маниите на отделни индивиди често подлъгват десетки и стотици техни последователи. Понякога е трудно да се държи златната среда. В „Три общини“ добри специалисти съществуват и в двата лагера — както в този на консерваторите, така и в онзи на напредничавите. И за човек в положението на О’Донъл никак не е лесно да определя кога и в кой момент да се присъедини към едните или към другите.
Мислите му бяха прекъснати от оглушителния рев на приземилия се „Висконт“, който тромаво се приближаваше. О’Донъл изчака заглъхването на моторите. Щом зърна фигурата на доктор Колман сред тълпата слизащи пътници, той веднага се отправи към голямата зала на долния етаж, за да посрещне новия заместник-завеждащ на болничната патология.
Дейвид Колман с изненада забеляза високия и загорял от слънцето главен хирург, който го очакваше с протегната ръка малко настрани от тълпата посрещачи.
— Радвам се да ви видя — каза О’Донъл. — Джо Пирсън не можа да се освободи, пък решихме, че все някой трябва да ви каже „добре дошъл“. — Главният хирург естествено премълча факта, че Джо Пирсън категорично беше отказал да се занимава с посрещане, а поради отсъствието на Томасели от града той беше единственият човек в болницата, който би могъл да го направи.
Тръгнаха към изхода на горещото и шумно помещение. Колман любопитно се оглеждаше и О’Донъл усети, че младият човек иска да се ориентира в обстановката колкото е възможно по-бързо. „Може би това е навик — помисли си О’Донъл. — При това добър.“ Крадешком разглеждаше новия си колега. Въпреки тричасовия полет габардиненият му костюм беше без нито една гънка. Добре подстриганата му коса беше сресана и пригладена, а лицето — свежо избръснато. Не носеше шапка и това го правеше да изглежда по-млад от своите тридесет и една години. Беше висок почти колкото О’Донъл, но малко по-слаб. Чертите му бяха правилни, а лицето — продълговато, с волева брадичка. Носеше малко куфарче, което му придаваше професионална тежест. „Типичен млад учен“ — помисли си О’Донъл. Поведе го към багажното, където електрокарът вече беше докарал куфарите от последния полет. Двамата се смесиха с тълпата нетърпеливи пътници.
— Това е онази част от пътуването със самолет, която най-малко харесвам — опита се да завърже разговор О’Донъл.
Колман само кимна леко и се усмихна. Сдържан човек, помисли си О’Донъл, после погледна стоманеносивите му очи и се запита какво ли се крие зад непроницаемия им израз.