Колман се беше изправил неподвижно сред тълпата и бавно се оглеждаше. Като по команда към него веднага се втурна един носач, пренебрегвайки подвикванията на останалите пътници.
Десет минути по-късно О’Донъл измъкна своя „Буик“ от задръстения с коли паркинг на летището и двамата поеха към града.
— Настанихме ви в хотел „Рузвелт“ — каза той. — Удобен колкото всеки друг, но тих и спокоен. Мисля, че нашият администратор ви е писал какво е положението с квартирите.
— Да, писа ми — проговори Колман. — Ще ми се да разреша този въпрос в най-скоро време.
— Няма да срещнете затруднения — отвърна О’Донъл, после добави: — Може би, ще имате нужда от ден-два да се настаните, да се поогледате…
— Не, благодаря. Мисля да започна работа утре сутринта — учтиво, но твърдо отвърна младият лекар.
Това е човек, който първо обмисля, а после говори, помисли си О’Донъл. И едва ли лесно променя веднъж взетото решение. О’Донъл се хвана, че започва да прави догадки относно бъдещата съвместна работа на Джо Пирсън и Дейвид Колман. На пръв поглед стълкновението на характерите им изглеждаше неизбежно. Но човек никога не може да бъде сигурен при подобни ситуации. Болничната обстановка влияе на хората по странен начин — понякога коренно противоположните характери така си пасват, че се сприятеляват за цял живот.
Дейвид Колман с интерес заоглежда покрайнините на Бърлингтън, в които вече навлизаха. Усети, че се вълнува от това, което му предстои в този град. Това състояние беше необичайно за него — обикновено приемаше нещата такива, каквито са, особено в случаите, когато всичко е обмислено предварително. Но това в края на краищата беше първото му назначение в голямо болнично заведение. „Няма нищо срамно в някои съвсем обикновени човешки чувства, приятелю“ — каза си той. Скрито се усмихна на интуитивната си вътрешна самокритика — старите навици трудно се променят.
После се запита какво ли представлява седналият до него О’Донъл. Всичко, което беше слушал за главния хирург на „Три общини“, беше добро. Но защо ли лекар с неговите качества е избрал място като Бърлингтън? Дали и неговите мотиви са били сложно преплетени, или имаше някаква друга причина? Може би просто му харесва тук. Сигурно има и хора, които не изпитват никакво колебание в избора си.
О’Донъл се изнесе вляво, за да задмине един трактор с ремарке, после продължи:
— Бих искал да спра вниманието ви на някои неща, ако разрешите…
— Моля — учтиво отвърна Колман.
— През последните няколко години в „Три общини“ се правят някои основни промени. — Хирургът внимателно подбираше думите си. — Хари Томасели ми каза, че вече сте запознат с някои от тях, както и с бъдещите ни планове.
— Точно така — усмихна се Колман.
О’Донъл натисна клаксона и колата пред тях се прибра в дясното платно.
— Самият факт, че сте тук, е вече една голяма промяна. А предполагам, че и вие самият ще искате да промените някои неща в ежедневната си работа…
Впечатленията на Колман от неотдавнашното му кратко посещение в патологоанатомичното отделение още бяха пресни в съзнанието му.
— Да, сигурен съм, че ще искам да направя нещо — отговори той.
О’Донъл помълча, после пак поде:
— Когато можем, правим промените си без излишен шум. Зная, че понякога това не е възможно — аз самият не съм от тези, които жертвуват принципите си в името на спокойствието. — Той хвърли кос поглед към младежа до себе си. — Искам да сме наясно по този въпрос.
Колман мълчаливо кимна, а О’Донъл продължи:
— Но въпреки всичко съветът ми е да действувате кротко, когато това е възможно — усмихна се той. — Постъпвайте, както считате за необходимо, но пестете барута за големите сражения.
— Ясно — хладно отвърна Колман. Не беше сигурен какво точно се опитваха да му внушат — все още не познаваше добре О’Донъл. Дали впечатленията му от този човек не бяха погрешни? Не беше ли той в крайна сметка само един любител на спокойствието? Ако е така, скоро ще открият, че изборът им е паднал върху неподходящ човек. Дейвид Колман си отбеляза наум да не предплаща наема на бъдещото си жилище за дълъг период от време.
О’Донъл от своя страна се питаше дали не сгреши с този разговор. Бяха имали късмет да ангажират човек като този Колман и той съвсем не желаеше да го разочарова още в началото. Но през цялото време си мислеше за Джо Пирсън и влиянието му върху Юстас Суейн. Искаше му се да бъде и лоялен спрямо Ордън Браун — доколкото може. Добре помнеше как председателят на съвета го беше подкрепял в миналото. Знаеше, че Браун иска да получи на всяка цена обещаните от стария богаташ 250 хиляди долара, без които строителството на новото болнично крило би било невъзможно. А това означаваше специално отношение към Джо Пирсън и О’Донъл беше решил да му го осигури — в рамките на определени граници, разбира се.