Но къде свършваше политиката и къде започваше отговорността му на практикуващ лекар? Този въпрос го тревожеше и той добре знаеше, че все някой ден ще му се наложи да постави ясна разграничителна черта. Не играеше ли той самият на политика в този момент? Май че да. Защото, ако не беше така, той едва ли би говорил с доктор Колман по този начин. Властта покварява, горчиво си помисли той. Никой не може да избегне това независимо от принципиалността си.
Запита се дали не е по-добре да продължи разговора, да се опита да спечели доверието на младия лекар. Но реши, че е по-добре да замълчи. В края на краищата, Колман е съвсем нов тук и О’Донъл чувствуваше, че не е успял да преодолее преградата на тези хладни сиви очи.
Вече навлизаха в центъра на града. Улиците на Бърлингтън бяха прашни и напечени от лятното слънце, асфалтът се беше размекнал и от него лъхаше непоносима жега. Паркираха пред главния вход на хотел „Рузвелт“. Един носач отвори вратата и започна да събира багажа от задната седалка.
— Искате ли да дойда с вас? — попита О’Донъл, — Да се уверя, че всичко е наред?
— Не е необходимо — отвърна младият лекар, докато слизаше от колата. Още един любезен, но твърд отказ.
— Добре. — О’Донъл се наведе през седалката. — Утре ви очакваме. Всичко хубаво.
— Благодаря.
Портиерът затвори вратите и О’Донъл плавно насочи колата към оживения булевард. Погледна часовника си. Беше два следобед. Реши да намине към градския си кабинет, а след това да се върне в болницата.
Седнала на облечената в кожа скамейка до вратата на лабораторията за недиспансеризирани пациенти, Елизабет Алегзандър се чудеше защо стените на болничните коридори са боядисани в две разновидности на кафявия цвят, вместо в нещо по-светло и по-весело. И без това тази част на болницата беше по-мрачна от останалите. Малко жълто или светлозелено би освежило обстановката.
Откакто се помнеше, Елизабет харесваше ярките цветове. Още помнеше първите пердета, които собственоръчно окачи в детската си стая — тъмносиня басма с щамповани върху нея звезди и луни. Не знаеше дали сега би я харесала, но тогава й се струваше чудесна. Спомняше си как дълго се рови из магазина на приземния етаж, докато открие всичко необходимо — подходящ прът, метални кукички, винтове, отвертки. Баща й все не намираше стоката, която му искаха купувачите — нямаше навика да подрежда нещата и всичко беше струпано накуп.
Беше шила своите пердета около две години преди смъртта на баща си, още живееха в Ню Ричмънд, Индиана. Или може би три… Вече не беше сигурна. Времето лети толкова бързо! С положителност знаеше, че с Джон се срещнаха шест месеца преди смъртта на баща й. Запознаването им от части се дължеше именно на цветовете. Той беше във ваканция и беше дошъл да си купи червена боя от магазина. По същото време Елизабет помагаше на баща си и по цял ден стоеше зад щанда. Тя бързо го разубеди и вместо червена, му продаде зелена боя. Или може би беше обратното? Вече не помнеше подробностите.
Но помнеше, че начаса се влюби в този младеж. Може би му беше предложила друга боя само и само да го задържи още малко. Оттогава насам те никога не бяха изпитвали съмнение във взаимността на чувствата си. Бяха неразделни цели шест години, но се ожениха чак след като завършиха гимназия и Джон постъпи в колежа. Колкото и странно да звучи, никой не се противопостави на брака им, макар че и двамата бяха без средства. (В колежа Джон получаваше стипендия.) Всички близки и познати приеха женитбата им като нещо естествено и закономерно.
Хората може би смятаха, че не им е било лесно през първата година на брака, но Джон и Елизабет бяха безкрайно щастливи. Предната година Елизабет беше постъпила във вечерно училище за секретарки, а след като завърши, се премести в Индианополис при Джон. Започна работа като стенографка и заплатата й стигаше за двамата.
През тази година те надълго и нашироко обсъждаха бъдещето на Джон. Не бяха сигурни дали да кандидатствува в Медицинския факултет, или да се задоволи с по-краткото обучение за медицински лаборант. Елизабет настояваше за института, макар и да знаеше, че ще трябва да работи още няколко години, преди Джон да започне да печели. Той обаче се колебаеше. Винаги беше искал да следва медицина, бележките му от колежа бяха добри и можеше да кандидатствува От друга страна обаче, чувствуваше, че трябва да започне работа и да издържа семейството си. Нали той беше мъжът.