След такива моменти й се искаше да промени обстановката, да вземе някаква противоотрова, да забрави. Донякъде успяваше да намери убежище в музиката — стара нейна любов. Изненадващо за градче от такъв калибър, Бърлингтън имаше отличен симфоничен оркестър. Тя бързо го оцени и често добрата музика се оказваше единственият балсам за разклатените й нерви. Сега оркестърът беше в лятна ваканция. И напоследък чувствуваше нужда от нещо, с което да го замени.
Но в момента не разполагаше с време за размисъл. И без това паузата между сутрешните занятия и следобедното дежурство в някое от отделенията беше достатъчно кратка. И Този цип! Дръпна отново с ядно стиснати зъби и ципът изведнъж се затвори. Момичето скочи и с облекчение се втурна към вратата, като спря за момент да избърше лицето си. Каква горещина, божичко!
Така мина сутринта — сутрин като всяка друга в болницата „Три общини“. Животът пулсираше с приливите и отливите на хуманността и медицината.
Беше единадесет часът, 15-и юли.
2
Камбаните на църквата „Христос Спасител“, намираща се на две преки от болницата, нестройно удариха единадесет в Момента, в който О’Донъл се отправи към кабинета на администратора. Странен и някак приглушен му се стори познатият звук, долетял от отворения прозорец наблизо. Отмести се за да даде път на забързана група лекари, които шумно се изкачваха по служебното стълбище насреща му, после машинално погледна часовника си. Групата утихна и всички отправиха почтителното „добро утро, докторе“ към председателя на медицинския съвет. На втория етаж О’Донъл отново спря, този път за да мине една сестра, тикаща пред себе си инвалиден стол На него седеше десетгодишно момиченце с превързано око, а на крачка встрани бързаше млада жена, по всяка вероятност майката.
Сестрата, на която се усмихна, без да я познае, го изгледа със скрито възхищение. Малко над четиридесетте, О’Донъл все още спираше женските погледи. Беше запазил фигурата, направила го преди години несменяем защитник във футболния отбор на колежа — висок, изправен, с широки рамене и здрави мускулести ръце. И до днес беше запазил навика да изпъва рамене назад преди вземането на някое важно решение сякаш преценяваше как да спре коварната атака на противника. Въпреки значителното си тегло той се движеше леко и пъргаво, а редовното занимание със спорт — тенис през лятото и ски през зимата, го поддържаше в отлична физическа форма.
О’Донъл не отговаряше на класическата представа за мъжка красота. В замяна на това притежаваше онова грубо и малко неправилно очертано лице, което жените често и малко странно намират за особено привлекателно. Единствено косата му бе докосната от хода на годините. До неотдавна гарвановочерна, напоследък тя бързо посивяваше. Сякаш пигментът изведнъж се беше предал и отстъпваше с широки крачки.
Отзад някой го повика по име и той отново спря. Беше Бил Руфъс, един от опитните хирурзи в болницата.
— Как си, Бил? — О’Донъл харесваше този човек — съзнателен и добросъвестен хирург с голяма клиентела. Пациентите му имаха доверие, защото излъчваше непоколебимо спокойствие и хладнокръвие. Болничният персонал също го уважаваше по-нисшестоящите лекари го ценяха особено високо заради колегиалния начин, по който даваше разпорежданията си, без да засяга професионалното им достойнство. А това качество решително липсваше на повечето хирурзи.
Единствената му чудатост (ако това можеше да се нарече така) беше навикът му да носи невъзможно екстравагантни вратовръзки О’Донъл вътрешно потръпна, като видя днешния избор на колегата си — тюркоазени кръгчета и яркочервени зигзагообразни линии върху фон от бледомораво и лимоненожълто. Руфъс беше обект на безкрайни шеги заради вратовръзките си — неотдавна един от психиатрите подметна, че те са „гноен кратер на врящ вулкан, добре прикрит под маската на консерватизма“. Единствената реакция на Руфъс беше искреният и добродушен смях.
Днес обаче изглеждаше разтревожен.
— Кент, искам да поговорим.
— Да отидем ли в кабинета? — заинтригувано попита О’Донъл, защото знаеше, че Руфъс няма да го безпокои за дреболии.
— Не, може и тук… Ето каква е работата, Кент. Става въпрос за следоперативните патологоанатомични заключения.
Отидоха до един от прозорците, за да избягнат оживеното движение по коридора. „Точно от това се страхувах“ — помисли си О’Донъл, след което запита:
— Какво имаш предвид, Бил?
— Заключенията се бавят. Прекалено дълго се бавят.
О’Донъл познаваше проблема много добре. Руфъс, както и повечето хирурзи, често пристъпваше към незабавна операция на пациентите с различни тумори. Веднъж изрязан, туморът се изпращаше за изследване от патологоанатома на болницата доктор Джоузеф Пирсън. Той правеше два вида изследвания. Първото ставаше в малка лаборатория, разположена непосредствено до операционната, още докато пациентът е под упойка. Замразяваше малко късче от тумора и го изследваше под микроскоп. Тази процедура даваше един от двата възможни отговора — злокачествен, което означаваше рак и налагаше разширение на операцията, или доброкачествен — присъда, която в повечето случаи означаваше, че с изваждането на тумора се прекратява и оперативната намеса, а пациентът се изпращаше в реанимацията.