Когато Люси се запозна с него, Стария кокал беше надхвърлил шестдесетте. Беше невероятна личност. Повечето големи болници с образователни програми имат своите „при-мадони“. Стария кокал беше обединил в себе си най-лошите навици и странни капризи на всички примадони, взети заедно. С еднаква бруталност обиждаше стажанти, сестри, пациенти и колеги. Да бъдеш в една операционна с него, беше истинско преживяване — ругаеше сестрите и асистентите си на език, който се говореше в пристанищните кръчми, а ако се случеше да му подадат не този инструмент, който бе поискал, той най-често го запращаше по провинилата се сестра. Когато беше по-спокоен, просто го забиваше в стената.
Но въпреки всичко Стария кокал беше изключителен хирург. Занимаваше се с корекции на вродени костни деформации у децата с такъв успех, че името му бе известно в целия свят. До края на активната си дейност този човек не промени отношението си към хората — дори и с децата беше груб. Но кой знае защо, те рядко се страхуваха от него. Люси често се питаше дали пък детският инстинкт не е по-верен барометър от разума на възрастните.
Но именно влиянието на Стария кокал се оказа решително за професионалното и бъдеще. Когато на практика се запозна с огромните възможности на ортопедията, тя обикна тази специалност. Искаше й се да постигне поне част от онова, което беше постигнал учителят й. Трите години стаж под негово ръководство й дадоха много. Копираше го във всичко освен в обноските. През цялото време и тя, подобно на всички останали, получаваше порядъчна порция ругатни, но в края на стажа с гордост забеляза, че броят им намалява.
Много време измина оттогава. Люси също постигна някои успехи. Колегите й в Бърлингтън я считаха за най-добрия ортопед в района, а чакалнята й винаги беше препълнена с пациенти. В Монреал се върна само веднъж — преди две години, за да изпрати Стария кокал до вечното му жилище. Хората разправяха, че дотогава градът не бил виждал по-грандиозно погребение на лекар. В църквата присъствуваха всички, които поне по веднъж са били хулени от стария доктор.
Умът й се върна в настоящето. Биопсията беше почти приключила. Стажантът вече шиеше кожата, като отново използуваше отделни шевове. В момента довършваше последния. Люси погледна към стенния часовник над главата си. Точно три. Цялата процедура беше продължила тридесет минути.
В пет без седем минути в серологическата лаборатория влезе 15-годишният хлапак, който разнасяше дребни пратки из болничната сграда. Той си подсвиркваше с уста и въртеше задник, защото знаеше, че това дразни Банистър, с когото бяха в постоянна война. Както обикновено възрастният лаборант побърза да му се скара:
— За последен път ти казвам да престанеш с този адски шум!
— Радвам се, че е за последен — невъзмутимо отвърна хлапакът. — Да ти кажа право, твоето непрекъснато мърморене започна да ми действува на нервите! — Подсвирквайки, той вдигна таблата с кръвни проби, която носеше от поликлиниката. — Къде да оставя вашата кръв, господин Дракула?
Джон Алегзандър се усмихна, а Банистър невъзмутимо отговори:
— Много добре знаеш къде, умнико. — И махна с ръка по посока на рафтовете: — Някъде там.
— Слушам, капитане! — Хлапакът внимателно положи таблата на един от рафтовете и козирува. После отново завъртя задника си и тръгна към вратата, като тананикаше:
Вратата хлопна и гласът му заглъхна в коридора.
Алегзандър прихна, а Банистър наставнически го посъветва:
— Няма да се смееш, когато е тук. Иначе нещата стават по-лоши.
Отиде към рафта, вдигна таблата с кръвните проби и хвърли небрежен поглед към придружителния документ. Изведнъж се спря:
— Ха! Тук има една проба от някоя си мисис Алегзандър… Да не е жена ти?
Алегзандър остави пипетката, с която работеше, и се приближи.
— Вероятно е тя. Доктор Дорнбъргър щеше да я праща на изследване. — Вдигна придружителния документ и добави: — Да, това е Елизабет.
— Тук пише кръвна група и реактивност — каза Банистър.
— Мисля, че доктор Дорнбъргър иска да бъде съвсем сигурен. Елизабет има негативен Rh-фактор, а аз положителен.
— О, в повечето случаи това не е от значение — бащински и малко снизходително каза Банистър.
— Зная… Но човек иска да бъде съвсем сигурен, нали?
— Е, добре. Ето ти пробата. — Банистър извади епруветката с надпис „Алегзандър, Е.“ и му я подаде. — Предполагам, че ще искаш сам да я обработиш.