— Казах ти това, което мисля — добави той. — Ако не си доволен, можеш да отидеш при Пирсън и да му кажеш, че не одобряваш начина ни на работа тук.
Алегзандър го гледаше право в очите.
— Може би ще го направя — тихо отвърна той.
— Моля. — Устата на Банистър се изкриви в иронична усмивка. — Но помни, че съм те предупредил!
После хвърли последен поглед към часовника на стената и излезе. Джон Алегзандър остана сам в лабораторията.
12
Доктор Дейвид Колман спря пред главния вход на „Три общини“ и се огледа. Едва минаваше осем, но вече се чувствуваше, че денят ще бъде душен и зноен. По това време около болницата нямаше голямо оживление. Освен него наблизо се виждаха само още двама души — един санитар миеше пред главния вход с дълъг маркуч, а възрастна сестра забързано изтича от спрелия автобус. „Оживлението ще настъпи след около час“ — помисли си той.
Дейвид Колман огледа болничните постройки. „Строителите съвсем не могат да бъдат обвинени в разточителство“ — помисли си той. Стените на всички блокове бяха голи, без никаква украса. Еднообразие от гладки червени тухли, нарушавано единствено от редиците на квадратните прозорци. Вдясно от вратата паметна плоча от сив гранит гласеше: „Основите бяха положени от почитаемия кмет Хюго Стаутинг. Април 1918 г.“
„Какъв ли е бил този отдавна забравен местен големец“ — запита се Колман, докато изкачваше стълбите пред портала.
Карл Банистър подреждаше документите по бюрото на Пирсън, когато Дейвид Колман почука и влезе.
— Добро утро.
Старият лаборант изненадано вдигна глава. По това време почти никой не идваше в патологията. Повечето хора в болницата знаеха, че Джо Пирсън рядко се появява преди десет.
— Добро утро — отвърна малко навъсено той. Сутрин винаги му беше криво. — Доктор Пирсън ли търсите?
— Донякъде да. Всъщност аз от днес започвам работа тук. — Видя как другият се сепна и добави: — Казвам се доктор Колман.
Сякаш някой хвърли бомбичка в полога на кокошка — Банистър остави хартиите да се разпилеят и тичешком заобиколи бюрото. Голата му глава лъщеше:
— О, извинете ме, докторе! Не разбрах веднага… Знам за вашето назначение, но не предполагах, че толкова скоро…
— Доктор Пирсън ме очаква — спокойно каза Колман. — Впрочем той тук ли е?
Банистър изглеждаше объркан:
— О, за него още е рано! Ще се появи след около два часа. — Лицето му се изкриви в подобие на мазна усмивка, зад която се четеше: „Зная, че и вие ще възприемете същото работно време, само да се поотракате!“
— Ясно.
Колман се огледа, а Банистър се сети, че е пропуснал да се представи.
— Между другото, докторе, аз съм Карл Банистър, старши лаборант. — Поколеба се, после с престорена сърдечност добави: — Често ще се виждаме. — По правило Банистър се придържаше към поведение на учтива сервилност с по-старшите от себе си.
— Да, и аз мисля така. — Колман не изглеждаше въодушевен, но все пак стисна ръката на Банистър, след което се огледа за закачалка. Носеше лек шлифер, тъй като според сутрешната прогноза за времето се очакваха гръмотевични бури в следобедните часове. Банистър отново се превърна в самата любезност:
— Моля, дайте ми дрехата си. — Измъкна отнякъде метална закачалка, нагласи внимателно шлифера върху нея и я постави на ръба на един от железните рафтове.
— Благодаря ви — каза Колман.
— За нищо, докторе. Искате ли да ви разведа из лабораториите?
Колман се поколеба. Може би е по-добре да изчака доктор Пирсън. Но, от друга страна, какво да прави още цели два часа? Така или иначе, отсега нататък лабораториите щяха да бъдат под негово ръководство, защо да не ги разгледа.
— Преди няколко седмици видях част от тях заедно с доктор Пирсън — каза той. — Но бих ги погледнал и с вас, ако не сте много зает.
— Тук винаги сме заети, докторе. Но ще се радвам да ви бъда в услуга. Всъщност това е удоволствие за мен. — Мислите на Банистър бяха прекалено лесни за разгадаване.
— Оттук, моля. — Лаборантът отвори вратата на серологията и се отдръпна. Джон Алегзандър вдигна глава от центрофугата, в която току-що беше вкарал поредната кръвна проба. Не беше виждал Банистър от предната вечер.
— Докторе, това е Джон Алегзандър. Отскоро е при нас. — Карл Банистър започна да се вживява в ролята си на гид. — Пресен-пресен от школата за лаборанти… Нали така, Джон?
— Щом казваш… — Алегзандър не искаше да бъде неучтив, въпреки че добре усети предизвикателството в думите на другия.
Колман се приближи и протегна ръка:
— Името ми е Дейвид Колман.
Джон Алегзандър пое ръката му и с нескрит интерес запита: