— Възможно е — преднамерено нехайно отвърна Колман. Съвсем не възнамеряваше да фамилиарничи с младия лаборант само защото го бе подкрепил в един спор. После си помисли, че е ненужно груб, и добави:
— Изкарах практиката си в „Белвю“, след това бях в „Уолтър Рийд“ и „Масачусетс Дженеръл“.
— Не — поклати глава Алегзандър. — Трябва да е било по-рано. Били ли сте някога в Индиана, Ню Ричмънд?
— Да, разбира се — изненада се Колман. — Там съм роден!
— Трябваше по-рано да се сетя! — засия Джон. — Името ви… баща ви беше доктор Байрън Колман, нали?
— Но откъде знаете всичко това? — продължаваше да се чуди Колман. От много години никой освен него самия не беше споменавал името на баща му.
— Аз и съпругата ми също сме от Ню Ричмънд — поясни Джон.
— Наистина ли? — запита Колман. — И сме се познавали?
— Не, просто съм ви виждал няколко пъти.
В Ню Ричмънд средата на Джон Алегзандър доста се отличаваше от тази на лекарския син. В този момент времеизмервателят на центрофугата звънна и той извади готовата проба.
— Баща ми беше фермер и ние живеехме на няколко мили извън града — поясни той. — Но може би ще си спомните жена ми — нейното семейство държеше магазина за железария в центъра. Казва се Елизабет Джонсън.
— Май че си спомням — замислено отвърна лекарят. — Нямаше ли нещо около нея… нещо, свързано с някаква катастрофа?
— Точно така. Влакът уби баща й на жп прелеза… В колата била и тя.
— Да, бях слушал за това. — Колман ясно си припомни кабинета, в който баща му беше лекувал толкова много хора. Докато накрая той самият не издържа. — По това време съм бил в колежа, но баща ми ми разказа за нещастието.
— Едва спасиха Елизабет. Направиха й няколко кръвопреливания. Тогава за пръв път стъпих в болница и цяла седмица почти не излязох оттам. — Алегзандър помълча, после добави: — Ако някоя вечер сте свободен, минете у дома. Сигурен съм, че жена ми ще се радва да ви види… — Млъкна, защото усети, че макар и земляци, между тях съществува доста голяма разлика.
В ума на Колман също светна предупредителна лампичка: „Внимавай при отношенията си с подчинените дори и в случай като този. Това не е снобизъм — оправда се мислено той. — Тук става въпрос за дисциплина и здрав разум, нищо повече.“ На глас каза:
— Нека засега да не предприемаме нищо. Предполагам, че ще имам доста работа тук… особено в началото.
Веднага почувствува колко празно и фалшиво прозвучаха думите му. „Можеше и по-любезно да откажеш — упрекна се той. — Никак не си се променил, приятелю“ — горчиво помисли Дейвид Колман.
За момент Хари Томасели пожела мисис Строфън да изчезне по посока на проклетата си кухня и никога да не излезе оттам. Но веднага се овладя — добрият диетолог е толкова рядко явление напоследък, че човек трябва да го пази като зеницата на окото си. А мисис Строфън беше отличен специалист.
Въпреки това понякога се чудеше дали Хилда Строфън гледа на „Три общини“ като на едно органично цяло. Защото при повечето от разговорите им излизаше, че всъщност болницата е една голяма кухня, към която са прикрепени останалите, много по-маловажни звена. Разбира се, такива възгледи имат обикновено хората, които се отнасят сериозно към професията си. И ако това е слабост, той лично я предпочиташе пред безразличието и небрежността. И още нещо: добрият ръководител на отдел винаги се бори за нещата, от които се нуждае; а мисис Строфън беше борец до последния кубически сантиметър на обемистото си тяло.
В момента това тяло беше наведено застрашително напред, а собственицата му беше пуснала в атака всичките си оръжия:
— Питам се дали разбирате цялата сериозност на положението, мистър Т. — Както винаги мисис Строфън се задоволяваше само с първата буква от името на събеседниците си. Дори собствения си съпруг неизменно титулуваше като „мистър С.“
— Мисля, че да — отвърна Хари Томасели.
— Автоматите от кухнята ми трябваше да бъдат бракувани още преди пет години! Оттогава насам слушам все едно и също: догодина непременно ще имате нови! Догодина идва, а моите автомати ги няма — съобщавате ми, че трябва да чакам нови дванадесет месеца. Така не може да продължава, мистър Т., просто не може!
Като говореше за повереното й кухненско оборудване, мисис Строфън неизменно прибягваше до местоимението „мой“. Томасели не възразяваше. Възразяваше обаче, когато Хилда Строфън отказваше да уважи проблемите, които не я засягаха пряко. Той се приготви още веднъж да повтори всичко, което й беше казал преди една-две седмици:
— Мисис Строфън, автоматите ще бъдат сменени. Зная за затрудненията, които ви причиняват, но това са големи и скъпи машини. Ако си спомняте, съвсем наскоро обновихме цялата инсталация за топла вода и това ни струваше почти единадесет хиляди долара.