Мисис Строфън се наведе над бюрото на администратора и помете някакви папки с могъщия си бюст:
— А нима мислите, че разходите ви ще намалеят, като продължавате да отлагате?
— Зная, че няма да намалеят. За съжаление. — Непрекъснатото поскъпване на болничното оборудване беше ежедневна грижа на Томасели. — Но точно сега бюджетът на болницата е най-ограничен. Знаете, че ни предстои ново строителство, а освен това трябва да степенуваме нещата. А тук предимство има медицинското оборудване.
— За какво ви е медицинското оборудване, щом пациентите ви ядат в мръсни чинии?
— Мисис Строфън — твърдо каза Томасели, — положението не е чак толкова нетърпимо. И двамата добре знаем това.
— Но всеки момент може да стане! — Главната диетоложка отново се наведе напред и от това пострадаха канцеларските принадлежности върху бюрото на администратора.
— Вече на няколко пъти забелязвам, че от машините излизат цели партиди зле измити чинии — продължи тя. — Правим опити да ги доизмиваме на ръка, но вие знаете, че във върховите часове това е невъзможно.
— Да, зная.
— Тревожи ме опасността от зараза, мистър Т. Напоследък доста хора от персонала на болницата страдат от стомашно-чревни заболявания и няма да бъда изненадана, ако вината за това се стовари върху кухнята.
— Ще ни трябват доста повече факти, за да докажем едно такова обвинение. — Хари Томасели усети, че търпението му се изчерпва. Мисис Строфън беше нахлула точно когато имаше най-много работа. Следобед предстоеше заседание на директорския съвет, а преди него той трябваше да реши няколко неотложни въпроса. С надеждата да прекрати разговора, той запита:
— Кога за последен път патологията е изследвала автоматите за миене на съдове срещу болестотворни бактерии?
Мисис Строфън се замисли:
— Преди около шест месеца, доколкото си спомням.
— Тогава ще ги помолим да повторят изследването си. По този начин ще разберем какво е положението.
— Добре, мистър Т. — въздъхна мисис Строфън, разбрала най-накрая, че ще трябва да отстъпи. — Аз ли да говоря с доктор Пирсън?
— Не, няма нужда. Аз ще свърша тази работа. — Администраторът си записа новата задача в бележника. „Нека поне Джо Пирсън бъде спасен от една подобна среща“ — помисли си той.
— Благодаря, мистър Т. — Главната диетоложка бавно се изправи. Хари Томасели я изчака да затвори вратата след себе си, а после се наведе и започна да събира разпръснатите от огромния бюст предмети.
Дейвид Колман приключи обяда си в бюфета и тръгна обратно към патологията. Докато вървеше по многобройните коридори и стълби, които щяха да го отведат в приземието, той си мислеше за досегашните контакти с доктор Джоузеф Пирсън. Намираше ги незадоволителни и неясни.
Засега Пирсън се държеше колегиално. Открил, че Колман е вече в кабинета му, старият лекар беше възкликнал:
— А, значи, наистина сте вече тук! Още на първия ден от пристигането си!
— Не виждам защо да изчаквам — беше отвърнал Колман. — Огледах лабораториите, докато ви нямаше. Надявам се, че нямате нищо против — любезно бе добавил той.
— Това е ваше право — беше изръмжал старият патолог, но думите му бяха прозвучали по-скоро като: „Не ми е много приятно, но няма как.“ После, очевидно усетил собствената си нелюбезност, бе добавил:
— Предполагам, че трябва да ви кажа „добре дошъл“. — Двамата бяха стиснали ръцете си и старият патолог продължи: — Преди всичко трябва да поразчистя малко — и махна към големия куп книжа върху бюрото си. — А след това може би ще помислим как да уплътняваме времето ви.
Колман бе седнал да чете някакво медицинско списание, а Пирсън се зае с неотложната си работа. После в кабинета влезе едно момиче, за да й продиктуват неотложните заключения, а накрая двамата бяха отишли в дисекционната, където предстоеше поредното цялостно изследване. Колман бе седнал между Макнийл и Седънс и през цялото време се чувствуваше стажант като тях. Не свърши абсолютно нищо и с нищо не бе показано, че отделението вече има помощник-завеждащ.
По-късно бяха отишли да обядват и Пирсън го запозна с неколцина лекари. После се извини, че имал работа, и излезе. И ето сега Колман бавно се връщаше към патологията, замислен върху положението си.
Той беше подготвен за известна съпротива от страна на доктор Пирсън. От малкото, което беше успял да научи, разбра, че Пирсън не е искал назначаването на втори патолог, но все пак не очакваше чак такова посрещане. Беше предполагал, че ще има поне отделен кабинет и няколко ясно очертани служебни задължения. Не хранеше илюзии относно първоначалната си отговорност и нямаше нищо против евентуалните проверки, но положението се оказа съвсем различно. Очевидно никой не беше обърнал внимание на писмото, в което той настояваше за своевременно разпределение на задълженията, и Пирсън щеше да го държи около себе си и да му възлага какви ли не дребни задачи… ако, разбира се, намери време за това. Но тези идеи съвсем скоро ще бъдат избити от главата му, в случай че наистина има такива намерения. Колман беше сигурен в това.