— При замразените проби няма закъснения, нали? — О’Донъл не беше чувал оплаквания в тези случаи, но искаше да бъде сигурен.
— Не — отговори Руфъс. — Ако имаше, щеше да чуеш доста вой. Бавят се резултатите от пълния хистологичен анализ.
— Ясно. — О’Донъл искаше да спечели малко време, за да подреди мислите си. Припомни си целия цикъл: след замразяването всеки тумор се изпращаше в патологоанатомичната лаборатория, където някой лаборант внимателно го разделяше на тънки срезове. По-късно патологоанатомът ги изследваше и даваше окончателното си заключение в писмена форма. Понякога тумор, изследван в замразено състояние, изглеждащ доброкачествен или съмнителен, се оказваше злокачествен след пълния лабораторен анализ. При такива случаи промяната на патологоанатомичното заключение се приемаше като нещо нормално и пациентът се връщаше в операционната за съответната по-обширна хирургическа интервенция. Ето причината, поради която второто заключение трябваше да бъде дадено в максимално кратки срокове. О’Донъл беше убеден, че оплакването на Руфъс е именно в тази връзка.
— Ако се беше случило веднъж, нямаше изобщо да го споменавам — продължи Руфъс. — Зная, че в патологията са много натоварени, и не се опитвам да злепоставям Джо Пирсън. Но това започва да става практика, Кент.
— Говори конкретно, Бил. — О’Донъл не се съмняваше, че Руфъс има достатъчно факти в подкрепа на своето оплакване, но искаше да ги чуе.
— Добре. Миналата седмица оперирах една пациентка, мисис Мейсън. Диагноза — тумор на гърдата. Извадих го и след замразяването Джо Пирсън го обяви за доброкачествен. По-късно обаче в хирургическото изложение той промени диагнозата си и го обяви за злокачествен. — Руфъс сви рамене. — Не се оплаквам — зная, че не винаги е достатъчен един поглед под микроскопа.
— Е, и? — Макар и да знаеше какво ще последва, О’Донъл искаше да го чуе от устата на колегата си.
— Бедата е там, че Пирсън изпрати заключението си след осем дни, а междувременно пациентката беше изписана.
— Ясно. — „Ето го тежкия случай“ — помисли си О’Донъл. Случай, който не можеше да бъде подминат.
— Не е лесно — тихо продължи Руфъс — … да повикаш обратно една жена и да й кажеш, че си сбъркал… Че всъщност има рак и трябва отново да бъде оперирана.
Наистина не е лесно, О’Донъл добре го разбираше. Някога, още преди идването му в „Три общини“, и той беше имал подобен случай. Искрено се надяваше, че този случай никога няма да се повтори.
— Бил, ще ми позволиш ли да се занимая със случая, както аз намеря за добре? — О’Донъл беше доволен, че това се беше случило на Руфъс — с всеки друг от хирурзите нещата биха били по-трудни.
— Разбира се, стига да се направи нещо. — Руфъс имаше право да бъде настоятелен. — Имай предвид, че това не е изолиран случай. Просто този е по-лош от другите.
О’Донъл знаеше, че и това е истина. Но съществуваха и други неща, за които Руфъс дори не подозираше.
— Следобед ще говоря с Джо Пирсън — обеща той. — Ще го хвана след заседанието за смъртността при оперативно лечение. Ти нали ще присъствуваш?
— Да — кимна Руфъс.
— Е, там ще се видим, Бил. Благодаря ти, че ме извести. Обещавам да направя нещо.
„Нещо — помисли си О’Донъл, отдалечавайки се по коридора. — Но какво точно?“ Продължаваше да мисли за това, когато отвори вратата на администратора Хари Томасели.
Обичайното му място зад широкото бюро беше празно, но от дъното на облицования с брезова ламперия кабинет долетя гласът му:
— Тук съм, Кент.
Томасели се беше навел над широка, застлана с чертежи маса. О’Донъл се приближи безшумно по дебелия мокет.
— Мечтаеш ли, Хари? — докосна една от скиците той. — Знаеш ли, тебе ще те настаним във фантастична мансарда ето тук — на върха на източното крило.
— Нямам нищо против, стига да убедиш и съвета — усмихна се Томасели. Свали очилата си и започна да ги бърше. — Ето го… новия Ерусалим…