Така както познаваше недостатъците на характера си, Дейвид Колман знаеше и неговите положителни страни. Между най-главните от тях поставяше способностите си на лекар и патолог. Кент О’Донъл беше казал чистата истина, когато го нарече висококвалифициран специалист. Въпреки младостта си Колман притежаваше познания и опит, на които биха завидели много патолози с дългогодишна практика. Нямаше абсолютно никакви причини да се чувствува новак пред лекар като Пирсън и макар да беше твърдо решен да уважава другия поради старшинството и напредналата му възраст, той нямаше никакво намерение да се оставя да го третират като дилетант.
У него имаше и нещо друго, което му вдъхваше увереност. И то беше по-силно от всякакви лични съображения и опити да променя характера си. Това беше твърдата му решимост да практикува медицина безкомпромисно, чисто и честно… дори точно, доколкото точността е възможна в тази материя. Към всички, които имаха друго отношение към медицината — разните му нагаждачи, мързеливци и кариеристи, които въпреки малката си практика вече бе срещал в доволно големи количества, Дейвид Колман питаеше единствено гняв и отвращение.
Ако някой го попиташе откъде се е появило това чувство у него, той едва ли би могъл да отговори. В никакъв случай не беше сантиментален човек и не беше избрал медицината поради някаква вътрешна нужда да помага на хората. Безспорно баща му беше оказал някакво влияние върху него, но Дейвид Колман подозираше, че то е било нищожно. Сега вече знаеше, че баща му е бил един средно добър лекар и нищо повече. Същевременно двамата бяха много различни. Старият Колман беше топъл и дружелюбен човек с много приятели, а синът — хладен, затворен и саможив. Бащата се шегуваше с пациентите си и рядко им даваше всичко от себе си. Синът — напротив (като специалист по вътрешни болести, преди да избере патологията) — никога не се шегуваше, но пациентите му винаги се радваха на всеотдайно и задълбочено професионално отношение. И макар че като патолог нямаше непосредствена връзка с болните, отношението му към тях не се бе променило.
В моменти на откровен самоанализ Колман допускаше, че винаги би поддържал подобно становище независимо от професията си. В основата си то беше комбинация от вродена изпълнителност и нетърпимост към грешки и провали, подплатена от разбирането, че който ще ползува услугите ти, има право да получи най-доброто, на което си способен. Може би тези чувства изглеждаха малко противоречиви, но един негов състудент ги беше формулирал блестящо, като вдигна шеговит тост за „Дейвид Колман — човека със стерилното сърце“.
Влезе в коридора на приземието и мисълта му се върна в настоящето. Имаше чувството, че конфликтът не е далеч.
В дъното на патологическия кабинет Пирсън се беше навел над микроскопа. До него лежеше разтворен плик с препарати.
— Елате да хвърлите един поглед — вдигна глава старият лекар. — Искам да чуя мнението ви.
— Каква е клиничната история? — Колман взе пинсетите и ловко нагласи парче тъкан под окуляра.
— Пациент на Люси Грейнджър. Тя е нашият ортопед, скоро ще ви запозная. — Пирсън се консултира с Някакви бележки: — Случая г е деветнадесетгодишно момиче, казва се Вивиан Лобъртън, стажант-сестра при нас. Бучка под коляното. Остра болка. Рентгенът показва известно изменение. Това тук са материалите, взети чрез биопсия.
Препаратът беше нарязан на осем тънки ивички и Колман започна да ги изследва една по една. Веднага разбра защо Пирсън иска мнението му — случаят беше изключително труден за диагностициране. Накрая се изправи и каза:
— Намирам, че туморът е доброкачествен.
— Аз пък мисля, че е злокачествен — тихо отговори Пирсън. — Остеогенна саркома.
Колман мълчаливо посегна и отново взе първото късче. Търпеливо и внимателно го огледа отвсякъде, после направи същото и с останалите седем. Още при първия си оглед беше допуснал наличието на остеогенна саркома; сега отново се зае да търси признаците й. Бавно оглеждаше синкаво-червените ивици на отделената костна тъкан — ивици, които говореха много на всеки опитен патолог. Мозъкът му автоматично отчиташе вероятностите — за и против… Във всички препарати ясно личеше наличието на новообразувана костна тъкан — остеобластична активност с островчета хрущял в средата. Трябва да се има предвид и травматичният ефект. Дали травмата е предизвикала счупване? Дали новообразуваната тъкан е резултат от регенерацията, от естествените усилия на организма да се справи с болестното състояние? Ако е така, образуванието положително е доброкачествено. А имаше ли признаци на остеомелит в микроскопичните пространства между костните клетки, който мнозина бъркаха с далеч по-опасната остеогенна саркома. Но не — не се виждаха полиморфонуклеарните левкоцити. Липсваше и проникване на кръвоносни съдове. Така. Значи, всичко опира до изследване на остеопластите — новите костни образувания. И тук пред него с цялата си тежест се изправяше вечният за всеки патолог въпрос: дали поражението е резултат от естествената отбранителна реакция на организма, или пък се развиваше като неоплазма и следователно беше злокачествено? Едното или другото… Лесно можеше да се сгреши. Внимателната преценка беше единственото, което можеше да се направи на този етап. Една изключително внимателна преценка на всички признаци.