— Страхувам се, че все още не приемам становището ви — учтиво каза Колман. — Продължавам да мисля, че тази тъкан е доброкачествена.
Старият патолог мълчеше. Дълбоко замислен, той претегляше собствените си аргументи и ги противопоставяше на аргументите на младия си колега. Накрая бавно проговори:
— Все пак ще се съгласите, че има много място за съмнение. И в двете посоки.
— Вярно е. — Колман знаеше, че в такива случаи съмнението остава до самия край. Патологията не е точна наука, при нея липсват математическите формули, категорично доказващи прав ли си или грешиш. Понякога всичко, което си в състояние да предложиш, е една добре обмислена прогноза, някой би я нарекъл „научно предположение“. Разбираше добре колебанието на Пирсън — отговорността за окончателното решение на случая падаше изцяло върху него. Подобни решения са неразделна част от работата на патолога — той е вечно изправен пред тях и няма начин да ги избегне.
— Ако предположението ви за наличие на остеогенна саркома е вярно, това означава ампутация — продължи Колман.
— Зная! — Отговорът беше сърдит, но не и враждебен. Колман видя, че независимо от състоянието на отделението му Пирсън е достатъчно опитен патолог, за да оспорва честното, макар и различно от неговото професионално мнение. Освен това и двамата знаеха, че се намират в деликатно положение — единствените компетентни специалисти в болницата са на диаметрално противоположни мнения.
Пирсън нервно закрачи из стаята. Блъсна натрупаните върху бюрото папки и гневно изръмжа:
— По дяволите тези мъгляви случаи! Мразя ги, не мога да ги понасям! Как да решиш, като знаеш, че решението може да бъде и погрешно?
— Не е ли така в повечето случаи? — тихо попита Колман.
— Но кой се интересува от това? Ето къде е въпросът! — Отговорът беше сприхав и ядосан, сякаш младият лекар се беше докоснал до чувствителен нерв. — Обществеността? Не! Това поне е сигурно. Хората са виждали патолог на кино или по телевизията Това е човек на науката в бяла престилка. Пристъпва към микроскопа, хвърля един поглед и обявява: „злокачествен“… или „доброкачествен“. Толкоз! Всички си мислят, че там — той махна с ръка към микроскопа — виждаме точно определени шарки, които пасват на мястото си като тухла в стена. Не знаят, че често пъти не сме в състояние да се произнесем дори с приблизителна сигурност!
Същите мисли неведнъж бяха спохождали и Дейвид Колман, макар че той никога не беше ги изразявал толкова открито. „Изглежда, много му се е насъбрало“ — помисли си той за стария лекар. В тези моменти може да те разбере единствено колега-патолог.
— Бих казал, че в повечето случаи се оказваме прави — внимателно подхвърли той.
— И какво от това? — Пирсън отново тръгна из стаята. — Помага ли ни това в случаите, при които грешим? В този случай например? Ако кажа „злокачествен“, Люси Грейнджър ще ампутира, защото няма друг изход. А ако греша? Едно деветнадесетгодишно момиче губи крака си за нищо! В случай че все пак туморът е злокачествен и няма ампутация, същото това момиче ще умре за по-малко от две години! — Той си пое дъх и с огорчение добави: — Впрочем смъртният изход е много вероятен и след ампутацията. Малко са остеогенно болните, които оживяват…