За тази страна от характера на стария патолог Колман не беше и подозирал. Това дълбоко вживяване в отделния случай. Не че имаше нещо лошо — в патологията е добре да помниш, че не работиш с парчета тъкан, а с хора, чийто живот зависи от твоето решение. Помниш ли това, съзнанието ти ще бъде будно, но трябва да внимаваш, тъй като емоциите лесно могат да попречат на научното ти заключение. Макар и много по-млад, Колман вече беше изпитал чувствата, които вълнуваха Пирсън. Той имаше навика да ги потиска дълбоко в себе си, но това съвсем не означаваше, че те не съществуват. После продължи на глас:
— Ако е злокачествен, нямаме никакво време за губене.
— Зная. — Пирсън отново потъна в размисъл.
— Нека направим сравнение с някои подобни случаи в миналото.
— Не става — поклати глава старият. — Ще ни отнеме прекалено много време.
— Защо? Ако потърсим в класификатора…
— Ние нямаме класификатор — тихо отвърна Пирсън, а Колман помисли, че не е чул добре. Но веднага, сякаш усетил недоверието му, старият продължи:
— Все се каня да създам такова нещо и все не ми остава време.
— Искате да кажете, че не можем да проучим нито един предишен случай?! — не можа да повярва Колман.
— Ще ни трябват седмици да го открием. — В гласа на Пирсън безпогрешно се долови раздразнение. — А точно като този нямаме кой знае колко.
Нищо не можеше да шокира Дейвид Колман повече от това, което току-що чу. За него, а и за всички патолози, с които беше работил, класификаторът беше основно професионално помагало. Той бе скъпоценният източник на сравнения, учебник, допълнение към професионалния им опит и знания, детективът, който претегля симптомите и предлага решенията, средство за подсигуряване в моменти на съмнение.
Да, класификаторът беше всичко това, но беше и много повече. На първо място беше доказателство за добрата работа на патологията. Предлагаше пряка помощ във всекидневната работа, съхраняваше постигнатото за бъдещето. Беше един вид гаранция, че при утрешните пациенти няма да се повтарят стари грешки. Патологоанатомичните отделения на новите болници считаха завеждането на класификатор за своя първа задача. В по-старите и вече утвърдени центрове имаше няколко типа класификатори. Някои бяха лаконични и опростени, други — многословни и комплексни, предлагащи научни разработки и статистически данни ведно с текущата информация. Но прости или сложни, всички служеха на една цел — даваха възможност за сравнение, помагаха за, изясняване на отделния случай. Липсата на класификатор в болницата „Три общини“ можеше да бъде окачествена единствено като престъпление!
До този момент въпреки твърдото си убеждение, че патологичното отделение на болницата има нужда от сериозни промени, той се беше опитвал да не дава лична оценка на доктор Джоузеф Пирсън. В края на краищата старият лекар дълго време е работил сам, а работата в болница като тази съвсем не е по силите на един човек. На това напрежение се дължаха и слабостите, които бе забелязал в лабораториите. Слабости, за които нямаше оправдание, но поне имаше обяснение.
Беше допускал, че силата на Пирсън е другаде. Въпреки собственото си мнение, че добрата организация и добрата медицина вървят ръка за ръка, той знаеше, че по-важното е медицината. Беше виждал достатъчно блестящи палати, в които първостепенно внимание се обръщаше на излъсканите хромови части и канцеларщината, а конкретната медицинска дейност едва креташе. В един момент беше помислил, че тук вероятно е обратното — лошо ръководство, но добра патология. Точно по тази причина се въздържаше да си съставя окончателно мнение за стария патолог. Но сега вече не можеше да се преструва — доктор Джоузеф Пирсън бе занемарил основните си задължения и се бе превърнал в опасен невежа!
Опита се да прикрие обхваналото го презрение и попита:
— И какво предлагате?
— Имаме една-единствена възможност. — Пирсън се върна зад бюрото си и вдигна слушалката: — Пратете ми Банистър!
Затвори телефона и се обърна към Колман:
— Познавам най-добрите в тази област — доктор Чолингъм от Бостън и доктор Ърнхарт от Ню Йорк.
— Чувал съм за тях — кимна младият лекар.
В този момент влезе Банистър.
— Викали сте ме? — Погледът му старателно избягваше Колман.
— Вземи тези препарати. — Пирсън затвори пликчето и го плъзна по бюрото. — Ще изготвиш два комплекта, въздушна поща, препоръчано. Единия ще изпратиш на доктор Чолингъм в Бостън, а другия — в Ню Йорк, на доктор Ърнхарт. С обичайните придружителни писма и копия от историята на заболяването. Искай да телеграфират по най-бърз начин заключенията си.