Щом я видя, той незабавно се изправи:
— Извинявай, Люси, излизам. Това място не е строено за трима.
— Няма нужда да излизаш. — Тя се промъкна край двамата и седна зад малкото си бюро. — Искам да си взема едно-две неща и веднага изчезвам.
— По-добре остани. — Брадата на Гил Бартлет пое обичайния си курс нагоре-надолу. — Тая сутрин с Кент сме философски настроени. Обсъждаме бъдещето на хирургията.
— Някои хора биха казали, че тя изобщо няма бъдеще — влезе в тон Люси. Беше отворила едно чекмедже и си преписваше резултатите от анализи, които щяха да й трябват по-късно в града. — Твърдят, че всички хирурзи са на път да изчезнат… Че след няколко години ще бъдем толкова демоде, колкото са днес магьосниците и знахарите.
Нищо не действуваше по-добре на Бартлет от подобни разговори.
— А кой, питам аз, кой ще реже и ще кърпи крехките ни кървящи тела?
— Никакво кърпене. — Люси постави бележките си в малко куфарче. — Всичко ще бъде диагностика. Медицината ще използува силата на природата срещу собствените й недостатъци. Психическите заболявания ще се лекуват с физическо укрепване, ракът — с психотерапия, а подаграта — с приложна психология. — Тя дръпна ципа на куфарчето и закачливо добави: — Привеждам цитати, както сигурно се досещате.
— Аз лично не мога да чакам, докато дойде това време — усмихна се Кент О’Донъл. Както винаги близостта на Люси му носеше неподправено удоволствие. Не беше ли проява на детинщина и чудатост от негова страна, че не позволява на връзката им да се задълбочи? От какво в крайна сметка се страхува? Може би ще трябва да прекарат още една вечер заедно, но този път ще остави събитията да следват естествения си ход. Разбира се, в присъствието на Гил Бартлет този въпрос не можеше да бъде уреден.
— Аз пък се съмнявам дали някой от нас ще живее толкова дълго — каза Люси и посегна към рязко иззвънелия телефон: Долепи слушалката до ухото си, после я подаде на Бартлет: — Гил, теб търсят.
— Да?
— Доктор Бартлет? — Напрегнатият женски глас ясно се долавяше из цялата стаичка. — Обажда се мис Роусън от интензивното. По молба на доктор Клифорд.
— Кажете какво има.
— Доктор Клифорд ви моли незабавно да слезете в нашата операционна. Тежък случай на премазан гръден кош. На бариерата е станала катастрофа, докараха няколко сериозно пострадали…
— Идвам веднага. — Бартлет постави слушалката и каза: — Много се извинявам, Люси, но друг път ще довършим този разговор. — Тръгна към вратата, после се спря: — Но ще ти кажа едно: аз лично не се страхувам от безработица. Докато продължават да произвеждат бързи коли, мястото на хирурзите е запазено!
Той излезе, а О’Донъл приятелски й кимна и го последва. Останала сама, Люси за момент се облегна назад, после вдигна слушалката. Чу гласа на телефонистката и каза:
— Моля ви, междуградски разговор. Салем, Орегон…
С уверена стъпка О’Донъл прекоси оживения болничен коридор и влезе в кабинета си. И неговата програма за деня беше прекалено натоварена. След по-малко от половин час му предстоеше операция, а след нея беше заседанието на медицинския изпълнителен съвет. Следобед трябваше да се срещне с няколко свои пациенти в градския си кабинет. Програма, която едва ли щеше да приключи преди настъпването на вечерта.
Хвана се, че отново мисли за Люси Грейнджър. Всяка близост, всеки контакт с нея неизменно насочваше мислите му към бъдещето. Сега обаче, когато не беше край него, старите му съмнения, че общата им професия изключва постоянната връзка, го заглождиха отново.
Не знаеше защо напоследък мислите му непрекъснато се въртяха около Люси, пък и изобщо около жените. Може би защото след четиридесетте мъжете по правило стават неспокойни. Усмихна се вътрешно, като се сети с каква лекота му се удаваха любовните игри от всякакъв род навремето. Сега вече ги беше поразредил. Освен това по необходимост му се налагаше да бъде по-дискретен, отколкото на младини.
От Люси мисълта му се насочи към Дениз Куанц. Предвид поканата й при последната им среща той беше потвърдил присъствието си на конгреса на хирурзите в Ню Йорк. Датата беше някъде през следващата седмица и ако наистина искаше да се срещне с мисис Куанц, най-добре е да организира всичко по-отрано.
Влезе в кабинета и погледна стенния часовник. До началото на операцията му оставаха двадесет минути. „Нещата се уреждат най-лесно в момента, в който човек мисли за тях“ — каза си той и вдигна слушалката.