Чу как местната телефонистка предаде искания номер на централата в Ню Йорк. След няколко секунди се чу сигналът за свободно, последван от леко изщракване.
— Междуградски разговор за мисис Куанц — каза бърлингтънската телефонистка.
— Мисис Куанц в момента не е тук — отвърна учтив мъжки глас.
— А знаете ли къде е?
— Намира се в Бърлингтън. Пенсилвания. Искате ли номера?
— Ако обичате.
— Хънтър — 65735.
— Благодаря ви, Ню Йорк. — Нещо отново прещрака и телефонистката каза: — Чухте ли номера, сър?
— Да, благодаря. — О’Донъл затвори и посегна към телефонния указател на Бърлингтън. Намери името Суейн, Юстас Р. и както очакваше, номерът му съвпадаше с продиктувания от Ню Йорк. Отново вдигна слушалката.
— Домът на мистър Юстас Суейн. — Гласът отсреща отново беше мъжки.
— Бих желал да говоря с мисис Куанц.
— Един момент, моля.
Настъпи тишина, после в слушалката прозвуча познатият глас:
— На телефона Дениз Куанц.
О’Донъл отново усети странната привлекателност на ниския дрезгав глас, който придаваше неповторима грация и на най-обикновените думи.
— Чудя се дали ще си спомните — каза той. — Обажда се Кент О’Донъл.
— Разбира се! Доктор О’Донъл! Колко се радвам, че се обадихте! — Той си я представи със слушалката в ръка, с меката й тъмна коса, разпиляна по раменете.
— Току-що ви търсих в Ню Йорк и оттам ми дадоха тукашния ви номер.
— Долетях снощи — отвърна тя. — Баща ми има тек бронхит и мисля да остана край него ден-два.
— Не е нещо сериозно, надявам се — каза той.
— О, не — засмя се тя. — Баща ми е здрав като муле… И инатът му е същият!
„Това последното го вярвам“ — помисли си той, после отново проговори:
— Исках да ви поканя на една вечеря в Ню Йорк, идущата седмица ще бъда там.
— Все още можете да го направите — спокойно отвърна тя. — Дотогава ще се върна.
— А мога ли да избързам — импулсивно попита, — ако имате свободна вечер тук, в Бърлингтън…
След моментна пауза тя каза:
— Май само тази вечер съм свободна…
О’Донъл бързо започна да пресмята. Задълженията му ще приключат до седем, ако не се появи нещо ново.
— О, чакайте! — Възклицанието на Дениз Куанц прекъсна хода на мислите му. — Забравих, че баща ми е поканил на вечеря доктор Пирсън. Ще трябва да остана с тях… — Помълча, после добави: — Ако желаете, можете да се присъедините и вие.
Той се засмя наум. Каква ли физиономия ще направи Джо Пирсън, ако го завари там! Но здравият му разум отхвърли предложението.
— Благодаря ви. По-добре да отложим за друг път.
— О, божичко! — Гласът й прозвуча с искрено разочарование, после тя отново се оживи: — Знаете ли, може да се срещнем след вечеря. Татко и доктор Пирсън ще заседнат пред шахматната дъска и едва ли ще усетят липсата ми.
Той се зарадва:
— Чудесно. По кое време ще се освободите?
— Около девет и половина, предполагам.
— Да мина ли да ви взема?
— Ще спестим време, ако се срещнем направо навън. Кажете къде.
Той помисли за секунда, после каза:
— „Риджънси Рум“.
— Добре. В девет и половина. Довиждане засега.
О’Донъл остави слушалката и почувствува как го обзема приятно нетърпение. После отново погледна часовника. Трябваше да тръгва за операционната.
Партията шах, която Юстас Суейн и доктор Джоузеф Пирсън започнаха непосредствено след вечерята, продължаваше вече четиридесет минути. Двамата възрастни мъже бяха седнали пред ниска масичка от палисандрово дърво в същата библиотека, в която преди три седмици се разгоря спорът между О’Донъл и Суейн. Светеха само две лампи — едната очертаваше ярък кръг над игралната масичка, а другата беше над вратата за хола. Лицата им бяха в сянка — чертите им се долавяха само когато някой от двамата се наведеше напред за поредния ход.
В момента и двамата бяха неподвижни, дълбоката тишина обвиваше като мека мантия стаята и цялата огромна къща. Юстас Суейн се беше облегнал назад с кристална чаша в ръка, а очите му бяха приковани върху фигурите.
Последният ход беше на доктор Джоузеф Пирсън — само преди минута бялата дама се беше придвижила с един квадрат напред по изключително майсторски гравираното игрално поле от индийска слонова кост.
Юстас Суейн остави коняка си, взе една пешка от десния фланг на своите фигури и я придвижи с два квадрата напред. После тишината беше нарушена от дрезгавия му глас:
— Чувам, че в болницата има промени.