Отвъд кръга ярка светлина Джо Пирсън преценяваше игровата обстановка. След миг се наведе и премести една пешка от левия си фланг, пресичайки пътя на противника си. Едва след това отговори:
— Има.
Отново настъпи тишина, времето сякаш беше спряло. След няколко минути мълчание старият богаташ отново се размърда:
— Ти одобряваш ли ги? — После посегна и придвижи надясно офицера си, хвърляйки лукав поглед към Пирсън. „Хайде, разбий тази линия, ако можеш!“ — говореше изражението на лицето му.
Този път Джо Пирсън отговори, преди да направи ответния ход:
— Ненапълно. — Лицето му си оставаше в сянка, само очите му проблясваха, докато изучаваше отбранителната линия на противника. Пресегна се и придвижи един топ към свободното поле вляво.
Юстас Суейн изчакваше. Мина минута, после още една. Накрая насочи и своя топ в същата посока, след което каза:
— Имаш правото на вето… стига да искаш да го използуваш.
— Какво вето? — Въпросът беше зададен небрежно, но действията, които го придружиха, бяха бързи и точни. Белият му офицер се изнесе далеч напред.
Суейн проучи хода му, огледа своята позиция и кача:
— Казах на Ордън Браун и на вашия главен хирург, че имам намерението да отпусна четвърт милион долара за новото ви строителство… — С тези думи и неговият офицер се вклини в противниковата защита.
Този път мълчанието се проточи. Накрая Пирсън придвижи топа си напред, взе една самотна пешка и каза:
— Шах! — Помълча, после добави: — Това са много пари!
— Поставих им обаче и едно условие. — Суейн премина в отбрана, премествайки царя си един квадрат назад. — Ще получат парите само ако те оставят да ръководиш отделението си както намериш за добре и докогато намериш за добре!
Пирсън не направи никакъв ход. Изглеждаше зашеметен и погледът му безцелно се рееше из стаята. После се овладя и простичко продума:
— Трогнат съм.
Очите му се върнаха към игралната маса. Взе коня си и подхвана нова атака към притеснения цар на Суейн.
Старият богаташ внимателно следеше действията му. Посегна към гарафата и напълни двете чаши.
— Този свят е на младите — проговори той. — И предполагам, че винаги е било така… Само че понякога старците имат власт… и желание да я използуват! — Очите му заблестяха, той вдигна пешката, която прикриваше царя му, и взе нахалния кон на противника.
Пирсън замислено потърка брадичката си. После придвижи дамата си с цели шест квадрата напред. Взе пешката пред черния цар и попита:
— Значи, Ордън Браун и О’Донъл знаят това?
— По недвусмислен начин им дадох да го разберат. — Старият богаташ прибра и втория кон на Пирсън с диагонален ход на офицера си.
Джо Пирсън внезапно се изсмя. Не стана ясно какво го е развеселило — играта или разговорът. Но реагира светкавично — постави дамата си пред черния цар и тържествено обяви:
— Мат!
Въпреки вероломния ход, с който беше победен, Юстас Суейн го погледна с нескрито уважение. Кимна, сякаш в потвърждение на вътрешните си мисли:
— Джо! — каза той. — Няма никакво съмнение! Във форма си, както винаги!
Музиката спря и двойките започнаха да напускат дансинга на неголемия, но изискан нощен клуб — един от малкото в Бърлингтън.
— Кажете за какво мислите в момента — каза Дениз Куанц и му се усмихна през ниската масичка, която ги разделяше.
— Честно казано, мисля си колко ли ще е приятно да потанцуваме пак — отвърна О’Донъл.
Тя леко вдигна чашата си, в която имаше два пръста от втория й за вечерта коктейл.
— За повече подобни мисли!
— И аз пия за тях! — Той пресуши уискито си и махна към келнера да повтори поръчката. Музиката отново засвири.
— Ще танцуваме ли?
— С удоволствие. — Тя стана и тръгна към малкия полутъмен дансинг. Той протегна ръце и тя плавно се отпусна в тях. Танцуваха плътно притиснати. О’Донъл съвсем не беше от добрите танцьори — медицината му оставяше твърде малко свободно време за светски забавления. Но Дениз Куанц следваше и най-малките му движения и той усещаше тялото й с всеки такт — високо, тънко и невероятно гъвкаво. За миг косата й докосна лицето му и той отново усети полъха на познатия му вече парфюм.
Петимата музиканти на подиума внимателно градираха силата на своята музика и това създаваше допълнителна задушевност. Изпълняваха балада, много популярна преди няколко години:
За момент той изпита странното усещане, че се движи във вакуум. Медицината, болницата, всички неща от ежедневието му останаха някъде далеч, безкрайно далеч. После музиката смени ритъма си и той се усмихна на собствената си сантименталност. Тръсна глава и попита: