— Често ли идвате тук? В Бърлингтън, искам да кажа…
— Не, не много често — отвърна тя. — От време на време, за да видя баща си. Честно казано, не харесвам този град. — Засмя се и добави. — Надявам се, че не засегнах местния ви патриотизъм.
— Не — отвърна той. — Не изпитвам подобни чувства. Но нали тук сте родена, все пак… Дениз, ако позволите.
— Разбира се, че позволявам. Нека изоставим официалностите — Тя го погледна в очите, а устните й разцъфнаха в ослепителна усмивка. — Да, наистина съм родена тук. Посещавах училището и живеех в къщата, която вече познавате… Майка ми беше още жива.
— А защо се преселихте в Ню Йорк?
— Мисля, че съм нюйоркчанка по природа и вътрешно убеждение. Освен това мъжът ми живееше там… Всъщност той и сега си живее там. — За пръв път споменаваше за брака си, но говореше с лекота, без следа от смущение: — След като се разделихме, открих, че никак не ми се ще да напусна града. Според мен няма друг град като Ню Йорк!
— Предполагам, че е така — отвърна той, наслаждавайки се на красотата й. Тази жена се държеше така спокойно и непринудено, както малко жени умеят. И каква запленяваща женственост! Изпита непреодолимо желание да стисне в прегръдката си това невероятно чувствено тяло.
О’Донъл с нежелание си наложи друг ход на мислите. Съзнаваше, че прекалено много избързва. Отново спря вниманието си върху дрехата, с която беше облечена. Не можеше да определи модела, но яркочервената материя се спускаше на прелестни вълни през рамото и, обхващаше плътно талията и бедрата, после отново падаше свободно надолу. Беше дискретна, скъпа и изтънчена.
Тя му напомни и за нещо, което осъзна едва тази вечер — Дениз беше очевидно богата жена. Това му стана ясно още пред входа на „Риджънси Рум“, където пристигнаха почти едновременно. Той вече беше паркирал колата си и наближаваше заведението, когато пред него спря блестящ кадилак, от който пъргаво изскочи униформен шофьор и отвори вратата. Поздравиха се, след което тя се обърна към дискретно отдалечилия се шофьор:
— Благодаря ти, Том. Няма нужда да се връщаш за мен. Предполагам, че доктор О’Донъл ще поеме грижата да ме върне у дома.
— Благодаря, госпожо, довиждане, сър. — Шофьорът се поклони и замина.
Разбира се, ако се беше замислил, той без съмнение щеше да стигне до заключението, че дъщерята на Юстас Суейн е наследница на значително богатство. Но този факт не го засягаше кой знае колко — неговите собствени доходи бяха съвсем достатъчни за един комфортен живот, пък и за много повече от това. Но богатата жена беше нещо ново в личния му опит. Мозъкът му отново започна да прави сравнения между Дениз и Люси Грейнджър.
С мелодичен акорд оркестърът сложи край на подборката си от популярни мелодии. О’Донъл и Дениз изръкопляскаха, после се отправиха към масата си. Келнерът ги очакваше с ръце върху стола на Дениз, след което сервира поръчаните от О’Донъл напитки.
Дениз отпи от новия коктейл и каза:
— Досега говорихме за мен. Хайде, кажете нещо и за себе си.
Той доля сода в уискито си. Обичаше порядъчно разредените напитки, за ужас на повечето келнери.
— Около мен всичко е твърде обикновено.
— Аз съм добър слушател, Кент. — Част от съзнанието й беше ангажирано с произнасянето на учтивата фраза. А другата му част си мислеше: това е мъж, истински мъж! Очите й пробягаха по едрото тяло и широките рамене, после се спряха на решителните и малко груби черти на лицето му. Запита се дали ще я целуне тази вечер и какво би станало след това. Стигна до заключението, че при всички случаи доктор Кент О’Донъл може да предложи някои интересни възможности.
Той й разказа за „Три общини“, за работата си там, за онова, което се надяваше да постигне. Тя му задаваше въпроси за миналото, за хората, които е познавал, и през цялото време се възхищаваше от дълбочината на мисълта му, от убедеността, с която излагаше схващанията си.
След това отново танцуваха, а келнерът донесе нови на-питки. Говориха, танцуваха, келнерът пак се върна. Това се повтори още няколко пъти. Дениз му разказа за брака си — беше се омъжила преди осемнадесет години, а съвместният им живот продължил кръгло десет. Имаше две деца-близнаци — Алекс и Филипа, за които се грижеше сама. След няколко седмици навършват седемнадесет години.
— Съпругът ми е съвършено рационално същество — каза му тя. — Ние двамата сме просто несъвместими, но загубихме много време, за да стигнем до това очевидно заключение.
— Сега срещате ли се с него?