— Да сър. — В този момент Алегзандър имаше едно-единствено желание всичко това да свърши колкото с възможно по-бързо. Твърдо реши, че никога вече няма да се обажда с нови предложения. Ще работи и ще мълчи. Нека другите се тревожат, нека другите отговарят.
Но Пирсън съвсем не беше свършил.
— Няма да позволя да действуваш зад гърба ми. И не се опитвай да използуваш доктор Колман, който е още нов при нас!
Алегзандър за момент се възпламени:
— Нищо не съм се опитвал…
— А аз ти казвам, че точно това си направил! И те предупреждавам за последен път! — яростно изкрещя старият патолог.
Алегзандър сломено млъкна. Минута-две Пирсън намръщено го гледаше, после продължи:
— Ще ти кажа и още нещо. — Гласът му слезе една октава по-ниско, сякаш старият предлагаше примирие. — Понеже си изключително заинтересован от правилното тестиране на кръвната проба на жена ти, аз лично ще извърша всички операции. Още сега, в момента. Къде е пробата?
— В хладилника — отвърна Банистър.
— Донеси я.
Банистър пресече помещението. Нещата не се развиха напълно по неговия сценарий. Вярно е, че хлапето се стресна, но лично той предпочиташе бурята да се насочи към онзи високомерен нов доктор. „Кой знае, може пък Пирсън да си го пази за десерт“ — помисли си той.
Пирсън пое епруветката, чийто малък етикет гласеше: „Алегзандър, мисис Е.“, а Банистър се наведе да вдигне от пода виновния за цялата сцена формуляр.
— Какво ще правим с това?
Старият беше взел две чисти епруветки и разпределяше кръвта в тях на малки порции.
— С кое? — запита той, без да откъсва поглед от тях.
— Искането за доставка на серум Кумс.
— Няма да имаме нужда от него. Скъсай го. — Пирсън разглеждаше етикета на малкото шишенце в ръката си. То съдържаше положителни клетки Rh, които приготвяше за тях фармацевтичното отделение. Този разтвор използуваха като реактив при проверката на отрицателно Rh.
Банистър се поколеба. Колкото и да искаше да се противопоставя на Колман, не смееше да стига твърде далеч. Тук вече се намесваше професионалната етика.
— Ще трябва да кажете на доктор Колман — колебливо се обади той. — Ако искате, да го уведомя аз…
Пирсън се бореше с капака на шишенцето.
— Аз, аз ще му кажа… — отвърна нетърпеливо той.
Лаборантът сви рамене. Беше обърнал внимание и какво-то и да се случеше оттук нататък, отговорността нямаше да бъде негова. Скъса поръчката на ситни парченца и я пусна в кошчето.
Практикант-патологът Роджър Макнийл подозираше, че колкото и години да минат, никога няма да закоравее дотолкова, че спокойно да аутопсира деца. Току-що беше завършил една такава аутопсия и тялото на 4-годишното момченце още зееше разтворено на масата. От гледката му призляваше и Макнийл знаеше, че дълго време ще я сънува. Каква нелепа смърт беше това!
Вдигна глава и срещна погледа на Майк Седънс.
— Горкото хлапенце! — каза той, после горчиво добави: — Колко глупави могат да бъдат понякога хората!
— Полицията чака ли още? — попита Макнийл.
— Да — кимна Седънс. — Останалите също…
— Най-добре е да извикаме Пирсън.
Седънс кимна и се отправи към съседното помещение, в което имаше телефон.
„Не съм ли един страхливец, който бяга от отговорност“ — запита се Макнийл. Но това беше случай, който трябваше да бъде докладван на стария. А той ще реши кой да съобщи заключението на чакащите вън хора.
Седънс се върна.
— Пирсън е в серологията. След малко идва.
Двамата останаха мълчаливи, докато отвън се чуха познатите провлачени стъпки. Пирсън застана на прага и Макнийл започна да докладва подробностите. Старият хвърли поглед към масата, но не се приближи. Преди около два часа детето било блъснато от кола пред къщата, в която живеело. Линейката го вдигнала почти веднага, но то било мъртво още преди да пристигне в болницата. Уведомили полицейския следовател и той поискал аутопсия. Макнийл подробно обясни какво бяха открили при нея.
— И това е всичко? — недоверчиво запита старият патолог.
— Това е причината за смъртта — отвърна практикантът. — Нищо друго!
Пирсън тръгна към масата, после се спря. Достатъчно добре познаваше Макнийл и не се съмняваше в правилността на заключението му.
— Значи, те само са стояли и са гледали…
— Вероятно никой не е подозирал какво става — намеси се Седънс.
Пирсън бавно кимна, трудно можеше да се разбере какво мисли в този момент. После тихо попита:
— На колко години е?
— Четири — отвърна Макнийл. — Хубаво детенце.
И тримата погледнаха към масата, където лежеше неподвижно малкото телце. Очичките бяха затворени, къдравата руса косица добре прикриваше следите от патологическия нож. Старият поклати глава, после се обърна и тръгна към вратата.