— Е, добре… Аз ще им кажа — подхвърли през рамо той.
В чакалнята имаше трима души и всички вдигнаха глава при влизането на Пирсън. Единият беше униформен полицай, а до него стоеше висок и слаб мъж със зачервени очи. Третият — дребно мустакато човече с уплашена физиономия — стоеше в далечния ъгъл на помещението.
Пирсън се представи, а полицаят пристъпи напред и каза:
— Казвам се Стивънс, сър. От пети участък. — После извади писалка и бележник и се приготви да записва.
— Присъствувахте ли на инцидента? — запита го Пирсън.
— Пристигнах малко по-късно. — Той посочи високия мъж и добави. — Това е бащата на детето, а другият господин е шофьорът на колата.
Уплашеният човечец вдигна глава и умолително каза:
— Изтича изведнъж… иззад ъгъла… Аз съм внимателен шофьор. И аз имам деца… Не карах бързо. Почти бях спрял в момента на удара…
— Мръсен лъжец! — яростно избухна бащата. — Уби детето ми и се надявам да попаднеш в затвора, където ти е мястото!
— Момент, ако обичате — меко се намеси Пирсън. Всички млъкнаха и очаквателно го погледнаха. Той посочи бележника на полицая и продължи: — Следователят ще получи подробен доклад за случая, но нека още сега ви кажа резултата от предварителното заключение — Помълча няколко секунди, после добави: — Аутопсията показа, че не колата е причинила смъртта на детето.
Полицаят учудено го погледна, а бащата отново избухна:
— Но аз бях там! Казвам ви, че…
— Бих искал да съм в състояние да ви го кажа по друг начин — прекъсна го Пирсън. — Но се страхувам, че такъв начин няма. — Вече говореше само на бащата: — Ударът, който е получил вашият син, е предизвикал лека контузия и детето е изгубило съзнание. Имало е и още нещо — лека фрактура на носа, която за нещастие е предизвикала обилен кръвоизлив. — Пирсън се обърна към полицая: — Предполагам, че детето е било оставено да лежи по гръб… Там, където е паднало.
— Точно така, сър — отвърна другият. — Не искахме да го пипаме до пристигането на линейката.
— Колко време остана така?
— Около десет минути.
Пирсън бавно кимна. Предостатъчно. И пет минути стигаха.
— Страхувам се, че точно това е причинило смъртта. Кръвта от раната на носа е изпълнила гърлото, после е проникнала и в белите дробове. Детето не е могло да диша и е умряло от задушаване.
Лицето на бащата се изкриви от недоверие и ужас.
— Какво?! Значи, ако го бяхме обърнали…
Пирсън изразително вдигна ръце:
— Казах истината и нищо повече. Бих желал да мога да я изразя по друг начин. Но трябва да дам правилно заключение, а то гласи, че не открихме нито една сериозна контузия…
— А ударът от колата? — запита полицаят.
— Разбира се, човек не може да бъде съвсем категоричен, но личното ми мнение е, че този удар е бил страничен и съвсем лек. — Пирсън махна с ръка към уплашения човечец, който инстинктивно се беше скрил зад него: — Мисля, че този човек казва истината, като твърди, че е карал бавно…
— Света майчице! — изплака бащата и закри лицето си с ръце. Дребният човечец го прегърна през рамото и бавно го поведе към скамейката до стената. И неговите очи бяха пълни със сълзи.
Лицето на полицая посивя, той трудно намираше думите:
— Докторе! Аз през цялото време бях там! Можех да го обърна… Но не знаех…
— Мисля, че няма причини да се обвинявате.
Човекът не го чу. Продължи да говори като насън:
— Карал съм курс по спешна медицинска помощ. Диплом ми дадоха. Там през цялото време ни повтаряха все едно и също — не пипайте пострадалите! Правете всичко друго, само не пипайте пострадалите!
— Зная това. — Пирсън приятелски Докосна ръката му. — За съжаление и това правило си има изключение — то не важи, когато пострадалият кърви през устата!
Дейвид Колман вървеше по коридора на първия етаж. Наближаваше пладне и той отиваше да обядва в бюфета. Видя Пирсън да излиза от вратата на една чакалня и в първия момент помисли, че старият патолог е болен. Беше замаян и сякаш не знаеше къде се намира. В един момент погледът му се спря на Колман и той бавно тръгна към него. Младежът се спря да го изчака.
— О, доктор Колман… Трябваше нещо да ви кажа… — Колман забеляза, че Пирсън трудно се контролира. Ръката му несъзнателно се пресегна и сграбчи ревера на безупречно бялата манта на младежа. Тя силно трепереше.
Колман внимателно се освободи и запита:
— Какво има, доктор Пирсън?
— Нещо около лабораториите… — Пирсън разтърси глава: — Забравих… Ще си спомня по-късно… — Понечи да се обърне, после нещо му хрумна: — Мисля, че ще е най-добре да вземете залата за аутопсии под свое разпореждане. Още от утре. Ще следите за доброто равнище на работата.