Алегзандър беше навел глава и машинално разместваше местата на ножа и вилицата си.
— Нали все още се чувствува недостиг от лекари патолози? — попита Елизабет.
— О, да — отговори Колман. — Доста по-голям, отколкото при другите специалности.
— А защо е така?
— Преди всичко защото има нужда от непрекъснато разширяване на научната работа, а именно тя тласка медицината напред… и запълва празнините.
— Празнините? Какво искате да кажете? — запита тя.
Колман усети, че говори много по-свободно от обикновено, и дори се капеше да каже неща, които до този миг скъпернически пазеше заключени в главата си. Компанията на тези двамата го разведри, може би защото беше в пълен контраст с компанията на човек като Пирсън.
— Медицината много прилича на война — отговори той. — И в нея, както на война, понякога се осъществяват главоломни пробиви в Тила на противника Хората — в случая лекарите — веднага се втурват към новата позиция, но зад тях остават много празнини… празнини на познанието, които трябва да бъдат попълнени.
— И това е работата на патолога? Да ги попълва?
— Това е работа на всеки раздел от медицината. Но често патологията има повече шансове. — Колман се замисли за момент, после продължи: — Има и нещо друго. Научните изследвания в медицината приличат много на изграждането на една стена. Един прибавя късче познание, сякаш слага тухла в тази стена, друг прибавя още една и така стената расте. Накрая идва някой щастливец и полага последната тухла. Той се усмихна: — Малцина имат щастието да бъдат като Флеминг или Солк. Най-доброто, което обикновено може да постигне един патолог, е да направи своя скромен принос за издигането на медицинската наука — да постигне нещо в своята област, в своето време. Но той трябва да го направи!
Джон Алегзандър внимателно слушаше. Разбра, че другият е свършил, и нетърпеливо попита:
— Ще се занимавате ли с научна работа при нас?
— Надявам се.
— Върху какво?
Колман се поколеба. Досега не беше говорил с никого по този въпрос. Но вече беше казал много, тъй че няколко думи повече едва ли биха променили нещо.
— На първо място върху липомите — това са доброкачествени тумори, които най-често се образуват в мастната тъкан. Твърде малко знаем за тях. — Несъзнателно се беше увлякъл в разговора, обичайната му хладина и резервираност изчезнаха: — Знаете ли, дори в организмите на умиращи от глад хора се срещат добре охранени тумори. Имам намерение… — Той рязко спря и запита: — Какво ви е, мисис Алегзандър?
Елизабет беше изохкала и скрила в ръце лицето си. После бавно разтърси глава.
— Елизабет! Какво има? — Джон скочи от мястото си.
— Нищо… вече мина. — Тя му махна с ръка да седне. Затвори за миг очи, после се усмихна: — Беше само за секунда. Болка, после световъртеж… Вече ми мина.
Отпи малко вода. Наистина мина. Но за момент почувствува, че там вътре, където беше бебето, сякаш я бяха проболи хиляди горещи игли.
— Случвало ли се е и друг път? — попита Колман. Тя поклати глава.
— Сигурна ли си, скъпа? — загрижено попита Джон. Елизабет се пресегна през масата и взе ръката му.
— Не започвай с тревогите. За детето е още рано. Имам поне два месеца.
— Въпреки това предлагам да се свържете със своя гинеколог и да му разкажете за това, което току-що се случи — сериозно каза Колман. — Може би ще трябва да ви прегледа.
— Добре — топло му се усмихна тя. — Обещавам.
В момента Елизабет наистина мислеше така, но когато излезе от болницата, й се стори глупаво да тревожи доктор Дорнбъргър с някаква случайна болка, която беше изчезнала без никаква следа. Ще му се обади, ако болката се повтори, и толкоз.
15
— Някакви новини?
Вивиан очаквателно погледна току-що влязлата Люси Грейнджър. От биопсията насам бяха изминали четири дни, а от изпращането на пробите в Бостън и Ню Йорк — три.
Люси поклати глава:
— Още нищо, Вивиан. Веднага, след като науча нещо, ще дойда да ти кажа.
— Кога мислите, че ще… знаете със сигурност?
— Днес, предполагам — спокойно отвърна лекарката. Не искаше да й казва, че и тя се притеснява от чакането. Снощи отново беше говорила с Джо Пирсън и той обеща да търси консултантите по телефона, в случай че до обед пробите не пристигнат. Чакането беше трудно за всички, включително и за родителите на Вивиан, които бяха дошли предишната вечер.
Люси свали превръзката от коляното на Вивиан. Белегът от биопсията изглеждаше добре и заздравяваше нормално. Тя смени превръзката и каза:
— Зная, че е трудно, но трябва да се опиташ да не мислиш за това.