— Никак не е лесно — тъжно се усмихна момичето.
Лекарката отвори вратата, после се обърна и каза:
— Може би някой посетител ще ти помогне. Един вече пристига. — Тя се отдръпна и в стаята пристъпи Майк Седънс, облечен в бяла болнична престилка.
— Откраднах десет минути — каза той, докато я целуваше. — Всичките са твои!
За миг тя затвори очи и се притисна до него Той разроши косите й и нежно прошепна:
— Трудно е, нали?… Да седиш и да чакаш.
— О, Майк! Веднъж да разбера само! Няма да ми е толкова тежко… какъвто и да бъде резултатът!
Той леко се отдръпна и я погледна в очите.
— Вивиан, мила! Страшно ми се иска да мога да направя нещо! Колко го и малко да е то!
— Вече си го направил — усмихна се тя. — Нали съществуваш, нали си тук? Не зная как бих понесла всичко това, ако…
Той посегна и сложи пръст на устните й:
— Не го казвай! Аз трябваше да бъда тук Всичко е предопрелено от съдбата! — Пусна-широката си жизнерадостна усмивка, за да прикрие огромната си тревога. И Майк, подобно на Люси Грейнджър, добре съзнаваше опасността, която носи забавянето на диагнозата.
Все пак успя да я разсмее.
— Съдба — глупости! Ако не бях отишла на онази аутопсия, или ако преди мен те беше докопала някоя друга сестра…
— Не, не — поклати глава той. — Само на пръв поглед изглежда така. Но никой не може да избегне предопределеното му от съдбата. Още от мига, в който нашите прародители са слезли от дърветата, почесвайки се под мишниците, още от онзи момент нашите гени са започнали да се придвижват заедно през прашните пясъци на Времето, Живота и Съдбата… — Говореше, каквото му хрумне, само и само да не мълчи, но ефектът беше постигнат.
— О, Майк! Какви прелестни небивалици разказваш! Но те ме карат още повече да те обичам!
— Това вече е друго нещо — леко я целуна той. — Впрочем имам чувството, че и майка ти ме хареса…
Тя плесна с ръце:
— Божичко, съвсем ме отнесе с твоите приказки! Забравих да те питам най-важното! Добре ли мина всичко снощи?
— Разбира се. Изпратих ги до хотела, после малко си поговорихме. Майка ти мълчеше, а баща ти през цялото време ме оглеждаше, сякаш се питаше: „Що за човек е тоя, дето иска да се ожени за хубавата ми дъщеря?“
— Още днес ще му обясня — каза Вивиан.
— И какво ще му кажеш?
— Е, не знам… — Тя го хвана за ушите и леко извъртя главата му на една страна, сякаш хубаво да го огледа: — Ще кажа може би, че този човек има най-хубавата червена коса на света. И макар да е вечно разрошена, тя е изключително мека, когато човек прекарва пръстите си през нея… — каза тя с ръка в косата му.
— Хубаво. Това ще е от огромна полза. Никой брак не може да мине без подобно описание. Друго?
— Ще му кажа още: той не е много за гледане, разбира се, но има златно сърце и ще стане добър хирург.
Седънс престорено се намръщи:
— Не може ли да се добави: „изключително добър“?
— Може, ако…
— Ако какво?
— Ако ме целунеш пак! И то веднага!
На втория етаж Люси Грейнджър почука леко на вратата на кабинета на главния хирург и влезе.
Кент О’Донъл вдигна глава от купчината медицински заключения пред себе си и каза:
— О, Люси! Сядай да отмориш изтощените си кости. Наистина са изтощени. — Тя се отпусна в голямото кожено кресло срещу бюрото му.
— Тази сутрин се срещнах с мистър Лобъртън. — О’Донъл заобиколи бюрото си и седна на ръба му близо до Люси. Извади златната си табакера и я разтвори пред нея: — Цигара?
— Благодаря. — Тя взе една цигара, запали я от поднесената запалка и дълбоко вдъхна. Димът беше хладен и ароматен. Да, бащата на Вивиан. Вчера пристигнаха. Не бяха чували нищо за мен, ето защо предложих да се срещнат с главния хирург.
— Човекът дойде — тихо отвърна О’Донъл. — Уверих го, че дъщеря му е в сигурни ръце и според мен в болницата няма друг хирург, в когото да имам повече доверие. Това, изглежда, го успокои.
— Благодаря ти. — Люси наистина изпитваше дълбока благодарност към Кент О’Донъл в този момент.
— Няма за какво — усмихна се О’Донъл. — Това просто отговаря на истината. — Помълча, после запита: — А какво става с момичето, Люси? Докъде стигнахте?
С няколко думи тя му разказа историята на заболяването, предполагаемата диагноза и резултата от биопсията.
О’Донъл кимна, после попита:
— Имаш ли някакви проблеми с патологията? Не те ли бави Джо Пирсън?
Люси му разказа за забавянето, както и за причините му. Той помисли за момент, после отвърна:
— Е, предполагам, че има основание. При такива случаи нищо не може да се направи. Но продължавай да притискаш Джо. Не позволявай да се протака повече от необходимото. Днес трябва да имаш заключението.