— Така и ще направя — кимна Люси й хвърли поглед към часовника си: — Веднага след обеда ще отида при Джо. Той се надяваше да бъде готов около два… т.е. да има някакъв определен отговор.
О’Донъл направи горчива гримаса:
— Нали знаеш колко определени са тези отговори? Бедното дете! Колко годишна е, казваш?
— Деветнадесет. — Загледана в лицето на главния хирург, Люси ясно осъзна силата на мисълта, волята и духа му. „Притежава вродено достойнство, което носи с изключителна лекота“ — помисли си тя. Ето защо похвалните му думи за собствената й работа и способности я стоплиха още повече. Изведнъж нещо в нея се пречупи и тя прозря онова, което отказваше да си признае месеци наред — че обича този човек! Обича го дълбоко и истински! Проумя, че до този миг се е борила срещу това чувство, защото инстинктивно се бе страхувала да не бъде наранена. Но повече не можеше да се залъгва. Каквото и да се случеше, тя знаеше, че го обича! В този миг се почувствува толкова слаба, че се уплаши да не й проличи.
— Трябва да те оставя, Люси — извини се О’Донъл. — И днес съм претрупан. Всъщност кога ли не сме така — усмихна се той.
С разтуптяно сърце и объркани чувства тя се изправи и тръгна към вратата. Той я настигна и обгърна раменете й с ръце. Приятелски жест, който често се среща между колеги. Но тя потръпна като от електрически ток и замря смутена.
— Ако имаш проблеми, веднага ми се обади — каза й той. — И ако нямаш нищо против, днес ще прескоча да видя пациентката ти…
— Ще се радвам… — успя да събере мислите си тя, а след като вратата зад нея се затвори, с усилие на волята се опита да наложи контрол над обхваналото я вълнение.
Майк Седънс много трудно понасяше неизвестностите около диагнозата на Вивиан. По природа той беше общителен и сърдечен човек, един от най-жизнерадостните млади лекари в „Три общини“. Беше душата на всички шумни компании, които се събираха в квартирите на практикантите. Колегите му обичаха да слушат безконечните му весели истории. Но за няколко дни Майк се преобрази до неузнаваемост. Избягваше всякакви контакти, почти не разговаряше. Неяснотата, която тегнеше над Вивиан и тяхното бъдеще, просто го смазваше.
А чувствата му към младото момиче ставаха все по-силни. Това без съмнение разбраха и родителите й по време на снощната им среща. Както и можеше да се очаква, в началото разговорът не вървеше. Мистър и мисис Лобъртън бяха притеснени, а и те с Вивиан се чувствуваха доста неудобно. Дори и след като разбраха за общите им планове, родителите на Вивиан не погледнаха на него като на бъдещ зет — тревогата за съдбата на дъщеря им изместваше всичко останало. Майк Седънс почувствува, че са го приели само заради така стеклите се обстоятелства.
Едва в хотела, в който беше отседнало семейство Лобъртън, те размениха няколко думи за бъдещето. Хенри Лобъртън, едър мъжага с открито лице, който едва се побираше в креслото на хотелския апартамент, го разпита за бъдещите му планове, но Майк през цялото време имаше впечатлението, че прави това повече от любезност, отколкото от истински интерес. Накратко му разказа, че щом приключи стажа си, възнамерява да започне свободна практика във Филаделфия, на което двамата кимнаха с разбиране, и толкоз. Разговорът по този въпрос спря дотук.
Те очевидно нямаха намерение да се противопоставят на брака. „Вивиан винаги е знаела какво иска — беше казал Хенри Лобъртън — Пожела да постъпи в курсовете за медицински сестри и го направи, въпреки че ние имахме известни възражения.“
Майк Седънс изказа предположението, че те смятат дъщеря си прекалено млада за женитба, на което Анджела Лобъртън за пръв път се беше поусмихнала. „По този въпрос ще ни бъде трудно да възразяваме — беше казала тя, — аз самата се омъжих на седемнадесет.“ После пак се усмихна, този път на мъжа си, и продължи: „Избягах от къщи и се омъжих. Нямахме никакви средства, но се оправихме.“
На което Седънс оживено беше отвърнал: „Значи, в това отношение си приличаме… но само докато започна работа!“
Всичко това беше станало снощи. След тазсутрешната си среща с Вивиан, неизвестно защо, той почувствува някаква лекота и облекчение. Може би депресията беше траяла достатъчно дълго и вродената му жизненост отново бе надделяла. В момента беше обхванат от радостното предчувствие, че всичко ще свърши добре. Това чувство не го напускаше и сега, докато асистираше на Макнийл при аутопсията на възрастна, починала предната вечер пациентка. Започна да му разказва вицове знаеше ги със стотици и това беше една от причините, поради които ю канеха във всички весели компании.