Насред поредния виц млъкна и попита колегата си:
— Имаш ли цигари?
Макнийл внимателно секционираше току-що изваденото сърце, затова само махна с глава по посока на закачалката.
Седънс прекоси стаята, извади смачканото пакетче от джоба на сакото му и с наслаждение запали. После продължи да разказва вица оттам, откъдето го беше прекъснал:
— И така, тя казала на собственика на погребалното бюро: „Сърдечно ви благодаря, сигурно ви създадох много главоболия.“ А онзи отвърнал: „О, не се тревожете. Нямах никакви проблеми — само им размених главите!“
Макнийл гръмогласно се разсмя. Все още се смееше, когато вратата се отвори и в залата за аутопсии влезе Дейвид Колман.
— Бихте ли загасили тази цигара, доктор Седънс? — Макар и казани с обикновен тон, думите му прозвучаха остро във внезапно притихналата стая.
Майк Седънс се извърна и приятелски го поздрави:
— О, доктор Колман! Добро утро. Не съм ви виждал днес…
— Цигарата, доктор Седънс! — повтори ледено Колман, а свитите му очи придобиха стоманен оттенък.
Седънс в първия момент не разбра за какво става въпрос, после изведнъж се засуети:
— О, да… момент! — Започна да търси подходящо място за фаса си и накрая понечи да го загаси в ръба на масата, върху която лежеше аутопсираното тяло.
— Не там! Острите думи на Колман го спряха в последния момент. В следващия миг се ориентира и отиде към противополжния край на помещението, където откри някакъв пепелник.
— Доктор Макнийл!
— Кажете, доктор Колман — спокойно отвърна Роджър Макнийл.
— Бихте ли покрили лицето?
Макнийл посегна към една кърпа, изпитвайки леко неудобство от факта, че е покрита с няколко кървави петна.
— Чиста кърпа, ако обичате! — Гласът на Колман звучеше все така ледено. — Направете същото и с гениталиите! Макнийл кимна на Седънс и той извади две чисти кърпи от шкафа зад себе си. Практикантът изпълни нареждането и се обърна към младия патолог. Същото направи и Седънс. И двамата предчувстваха какво ще последва.
— Мисля, че трябва да ви припомня някои неща, господа — започна все така тихо Дейвид Колман. Но и без да повишава тон, в гласа му безпогрешно се долавяше авторитетът. — Всяка аутопсия, която правим тук, става с разрешението на близките на починалия. Без такова разрешение аутопсии не се извършват. Това ви е добре известно, нали?
— Разбира се отвърна Седънс, а Макнийл само кимна с глава.
— Много добре. — Колман хвърли поглед към масата, след това очите му отново се спряха върху изправените срещу него лекари. — Нашата крайна цел си остава една — да допринесем с нещо за напредъка на медицинската наука. А семейството на починалия ни улеснява, като ни предоставя неговото тяло. И естествено очаква от нас да се отнасяме с него е подобаващите грижа, уважение и достойнство. — Той млъкна и в залата отново стана тихо. Седънс и Макнийл стояха напълно неподвижно.
— И именно така трябва да се отнасяме с него, господа. С грижа, уважение и достойнство! — Колман отново млъкна, огледа залата и добави:
— От днес нататък при аутопсия ще покривате лицата и гениталиите на пациентите. В залага няма да се пуши. А колкото до вашия маниер да се шегувате — при тези думи лицето на Седънс пламна, — нямам мнение. Оставям на вас да прецените дали тук е най-подходящото място за това. — Колман изгледа поред двамата си млади колеги и заключи: — Благодаря ви, господа. Моля, продължете работата си.
После кимна и напусна помещението.
Няколко секунди след затварянето на вратата никой от двамата не проговори. После Седънс не издържа и тихо каза:
— Май ни показаха къде ни е мястото, а?
На което Макнийл унило отвърна:
— С известно основание при това.
При първа възможност ще си купят прахосмукачка, реши Елизабет Алегзандър. Старомодната четка, която използуваше сега, почистваше пода само отгоре-отгоре. Тя я прекара още няколко пъти напред-назад, после критично огледа резултата. Незадоволителен, разбира се, но повече не може. Довечера ще поговори с Джон. Прахосмукачките не струват кой знае колко, а една сметка повече или по-малко към дългия списък на взетите на изплащане вещи нямаше да промени нищо. Лошото в случая беше, че се нуждаеха от много неща наведнъж. И трябваше внимателно да преценяват на кое да дават предпочитание.
Джон е прав, като казва, че колкото и да е малък доходът на едно домакинство, човек свиква с него. Лошото е, когато се налагат все нови и нови ограничения в името на нещо, което винаги е голямо и винаги е неотложно. Той беше казал това по повод предложението й да продължи образованието си и да не се задоволява с постигнатото. Тя знаеше, че голямата му мечта е да завърши медицина, да стане лекар и да се отдаде на професията, която винаги е считал за най-хуманната от всички човешки професии. И го подтикваше към това въпреки трудностите. Защото още четири години следване щяха да означават налагането на почти непосилно бреме за крехките им финанси — неминуемо трябваше да се откажат от всичко с изключение на най-необходимото. А годините могат да бъдат и двойно повече, ако Джон реши да специализира. Дали си струва? Не беше ли по-добре да се задоволят с постигнатото и да се радват на щастието си? Макар че животът им е скромен, те са млади. Джон вече има професия, обичат се. Какво повече?