Колман веднага усети любопитство. Прие мълчаливо предложението за отлагане на спора — това нещо беше много по-важно. Телефонът остро иззвъня тъкмо когато Пирсън се канеше да извади съдържанието на първия плик. Раздразнен, той остави пликовете настрана и вдигна слушалката.
— Да!
— Доктор Пирсън? Тук е акушеро-гинекологичното отделение. Момент да говорите с доктор Дорнбъргър.
Кратка пауза, след която в слушалката прозвуча напрегнатия глас на Чарлс Дорнбъргър:
— Джо! Какво става там при теб? Съпругата на твоя лаборант Алегзандър ражда преждевременно! Вече е в линейката на път за болницата, а аз нямам заключението за кръвната съвместимост! Веднага ми то прати!
— Ясно, Чарли! — Пирсън остави слушалката и посегна към таблата е документи, чакащи за подпис. За момент очите му се спряха върху двата плика, после с едно движение ги бутна към Колман.
— Вижте какво пише вътре.
Започна да рови из документите. В бързината пропусна да открие необходимото му заключение — намери го едва на втория път. Отново вдигна телефона и късо нареди:
— Да дойде Банистър! — Остави слушалката и започна да подписва екземплярите пред себе си.
— Викали сте ме. — Банистър продължаваше да изглежда обиден.
— Точно така! — Пирсън му подаде току-що подписаните формуляри. — Веднага занеси това на доктор Дорнбъргър! Жената на Джон Алегзандър е закъсала. Преждевременно раждане!
Лицето на Банистър се преобрази:
— Момчето знае ли? Той е в…
Пирсън нетърпеливо го прекъсна:
— Тръгвай, тръгвай!
Лаборантът забързано излезе.
Дейвид Колман не можа да схване напълно думите на Пирсън, тъй като умът му беше ангажиран от огромната важност на телеграмите, които държеше в ръцете си.
— Е, какво? Ще изгуби ли крака си момичето? Категорични ли са и двамата? — обърна се към него Пирсън.
Ето къде започва и къде свършва патологията, помисли Колман. Ето ги границите, пред които се стъписваме и осъзнаваме колко нищожни са всъщност познанията ни. Това е пределът, ръбът на тъмнината, отвъд който бушуват бурните и тъмни води на неизвестното…
— Да, и двамата са категорични — тихо отвърна той. — Доктор Чолингъм от Бостън пише: „Препаратът категорично злокачествен’“ А ето какво казва доктор Ърнхарт от Ню Йорк: „Тъканта доброкачествена. Няма признаци на злокачествено образувание.“
Настъпи тишина.
— Двамата най-добри специалисти в страната — тихо промълви Пирсън. — Единият „за“, другият — „против“… — Вдигна поглед към Колман и в гласа му прозвуча горчива ирония без следа от враждебност: — Е, млади приятелю? Люси Грейнджър очаква отговора ни още днес. И той трябва да бъде категоричен! — Усмихна се накриво и добави: — Нямаш ли чувството, че си дядо господ?
16
Дежурният полицай на кръстовището между улиците Мейн и Либърти пръв дочу приближаващия се вой на сирената. Той безпогрешно определи, че това е линейка, и с лекота, издаваща дългогодишна практика, започна да направлява оживения трафик така, че кръстовището да остане чисто в подходящия момент. Когато звукът от сирената се приближи и в далечината се показа мигащата червена светлина, той наду бузи и остро изсвири със свирката си. После с красноречив знак показа на приближаващата се линейка, че може да премине на червено, и бавно отстъпи встрани. Спрелите на тротоара минувачи любопитно погледнаха профучаващата кола. Някои от тях успяха за миг да зърнат бледото лице на лежащата вътре млада жена.
Елизабет почти не забелязваше оживените улици, по които минаваха. Усещаше само, че се движат извънредно бързо — хората и сградите навън се сливаха в едно общо, неясно петно. В един момент болките намаляха и тогава видя гърба на шофьора, силните му ръце, въртящи облечения в кожа волан. Наляво, надясно, после пак наляво… Човекът зад кормилото използуваше всяка пролука в оживеното улично движение. После болката се върна и тя с мъка сдържаше напиращите в гърлото й стонове.
— Хванете ръката ми. Стискайте, колкото можете! — наведе се над нея дежурният лекар. Беше брадат човек с едра челюст и Елизабет за момент помисли, че това е баща й, дошъл кой знае как, за да й бъде в помощ. Но баща й беше мъртъв, нали загина при онази катастрофа на прелеза? Или това не беше вярно? Ето го тук, в болничната кола, и двамата отиват на сигурно място. Там, където ще им помогнат. После съзнанието й отново се проясни и тя видя, че това съвсем не е баща й, а някакъв непознат, по чиито ръце личаха ярки белези от ноктите й.
Посегна и докосна кървавите драскотини. Това беше жестът, с който искаше да помоли за прошка — не й остана време за друго, тъй като болката отново я прониза. Човекът поклати глава: