— Не съвсем — кротко се обади Колман. — Загубихме почти три дни.
— Знам, знам! — Пирсън нервно удряше с юмрук в дланта си, попаднал в плен на нерешителността. — Ако е злокачествен, кракът незабавно трябва да се ампутира, иначе ще стане късно! — Впери поглед в очите на Колман и продължи: — Но момичето е само на деветнадесет! Да беше на петдесет, бих казал злокачествен и окото ми нямаше да мигне! Но да загубиш крак на деветнадесет години! И то при подобни обстоятелства… Ами ако се окаже, че е напразно?
Въпреки разправията си с Пирсън и собственото си убеждение, че туморът е доброкачествен, Колман почувствува някаква симпатия към възрастния лекар. Отговорността беше изцяло негова, а от решението му зависеше животът на пациентката. Внимателно проговори:
— Поставянето на подобна диагноза изисква голяма решителност.
Все едно, че поднесе запалена клечка към буре с барут:
— Я не ми пробутвайте вашите университетски лафове! — избухна Пирсън. — Трийсет години все с това се занимавам! — Очите му ядно заблестяха и той усети как отново го обхваща старата неприязън към младия лекар.
В същия момент иззвъня телефонът.
— Да! — Възрастният лекар намръщено вдигна слушалката, после изражението му омекна. — Да, Люси. Мисля, че е най-добре да дойдеш тук. Чакам те.
Остави слушалката и се загледа в бюрото пред себе си. После, без да вдига глава, каза:
— Люси Грейнджър ще бъде тук всеки миг. Ако искате, можете да останете.
Колман с нищо не показа, че го е чул. Дълбоко замислен, той бавно промълви:
— Има още една възможност да получим допълнителни сведения…
— Каква? — рязко вдигна глава Пирсън.
— Рентгеновите снимки. — Колман говореше все така бавно, думите следваха хода на мисълта му: — Последните снимки са отпреди две седмици. Ако туморът е наистина злокачествен, той се развива… Едни нови снимки може би ще покажат някакво изменение…
Пирсън веднага грабна телефона:
— Доктор Бел от рентгена, моля! — Докато чакаше, изражението му странно се измени. Прикри мембраната с ръка и с ръмжащо одобрение в гласа каза: — Ще ти кажа нещо, момче… Работи ти мозъкът! И работи добре!
Джон Алегзандър нервно загаси недопушената цигара. Вече час и половина се намираше в помещението, което в болницата шеговито наричаха „потилия“ за бъдещите бащи. На няколко пъти беше рипвал с надежда, но влизащите лекари неизменно викаха някой друг от намиращите се в стаята хора. Накрая останаха само с един слаб невзрачен мъж, който гледаше пред себе си и мачкаше мръсна носна кърпа в ръка.
Джон стана и се приближи до големия прозорец с изглед към индустриалната зона на Бърлингтън. С изненада видя, че покривите на къщите бяха мокри. Не беше забелязал отминалия дъжд, но след него гледката му се стори по-грозна и непривлекателна. Сивите къщи наоколо сякаш бяха станали още по-сиви, а избитите прозорци на голите фабрични страни отсреща гледаха безнадеждно към бреговете на неприветливата река. Премести поглед към улицата долу и видя група деца, които с радостни крясъци джапаха из локвите на разбития тротоар. Едно от момчетата се спря и Ловко спъна дребничко, около петгодишно момиченце, което се пльосна по очи в най-голямата локва. Разлетяха се мръсни пръски, а момиченцето се изправи и плачешком започна да търка калта от лицето си. Останалите деца го заобиколиха, подскачайки весело. Явно му се подиграваха.
— Деца! — До него долетя изпълнен с неприязън глас и чак тогава забеляза, че другият мъж се беше изправил до него. Беше висок и слаб като клечка, а хлътналите му бузи бяха покрити с неколкодневна брада. Вероятно двадесетина години по-възрастен от Джон, той беше облечен в протрито сако и смачкани панталони с неопределен цвят. Миришеше на машинно масло и вкисната бира.
— Деца! Всички са еднакви! — Мъжът се извърна от прозореца и започна да тършува из джобовете си. След миг измъкна тютюн и хартия и започна да си свива дебела цигара. Погледна остро към Джон и запита:
— Първо ли ви е?
— Не, не съвсем. Това ще е второто, но първото ни дете умря…
— И ние загубихме едно… между четвъртото и петото — измърмори мъжът и отново затършува из джобовете си: — Имате ли огън?
Джон му поднесе запалката си и запита:
— Значи, това ще бъде шестото?
— Ами! Осмото! — запали цигарата си човекът. — Понякога си мисля, че осем са прекалено много… Вие сигурно желаете вашето?
— Детето ли?
— Да.
— Разбира се, че го искаме — изненадано отвърна Джон.
— А ние с моята — никога! След първото, искам да кажа…
Защо тогава имате осем? — любопитно попита Джон.