— Всичко може да се случи — започна той, като внимателно подбираше думите си: — Говорих с доктор Дорнбъргър, който каза, че шансовете му са средни. Може би детето ще живее…
Главата на Елизабет се отпусна върху възглавницата и тя тихо прошепна:
— Значи, наистина надеждата е малка…
Джон се чудеше какво да каже. Ако детето не оживее, и за двамата ще е по-добре да бъдат подготвени още отсега… много по-добре, отколкото да подхранва напразни надежди у Елизабет…
— То е ужасно мъничко, знаеш… — промърмори той. — Роди се цели два месеца по-рано… И най-леката инфекция… Силата му е съвсем малко…
— Благодаря ти — прошепна Елизабет. Очите й бяха вперени в тавана, но тя здраво стискаше ръката му По бузите й се търкулнаха сълзи, Джон също усети, че се просълзява.
Опита се да контролира гласа си:
— Елизабет, скъпа! Каквото и да се случи… ние сме още млади… Животът е пред нас…
— Зная — тихо прошепна тя и се сгуши в прегръдката му. Но две деца… по този начин… — Вдигна глава и проплака: — Не е честно, Джони!
Минута-две останаха неподвижни. Тя тихо плачеше. После се размърда и измърмори:
— Дай една кърпа!
Той бръкна в джоба си и я подаде.
— Вече съм добре — избърса очите си тя. — Беше… просто временна слабост…
— Поплачи си, скъпа… Ще ти олекне.
Тя се усмихна разсеяно и му върна кърпичката.
— Страхувам се, че цялата я измокрих. — После гласът й укрепна: — Джони… аз лежа тук и много мисля…
— За какво?
— Искам да постъпиш в Медицинския факултет.
— Виж какво, скъпа… — опита се да протестира той. — Вече говорихме по този въпрос…
— Не — прекъсна го Елизабет с ясна решителност в гласа. — Винаги съм го искала, а сега и доктор Колман ти го каза!
— Имаш ли представа колко ще ни струва?
— Имам. Но мога да си намеря работа.
— С дете? — меко попита той.
За миг настъпи мълчание, после Елизабет тихо каза:
— Може би няма да имаме дете.
Вратата безшумно се отвори и в стаята влезе сестра Уайлдинг. Хвърли поглед към зачервените очи на Елизабет, после дискретно се обърна към Джон:
— Мога да ви заведа да видите детето си, мистър Алегзандър.
Доктор Дорнбъргър остави Джон пред вратата на родилното и се отправи към детското отделение. То се намираше в основно реконструираната според най-новите изисквания за пространство и светлина част на сградата и към него се отиваше по дълъг коридор, боядисан в свежи тонове. С приближаването си долови неизменния концерт от бебешки плач — чуваха се пискливи фалцети, но и солидни басчета… По навик спря пред остъклената предна част на отделението. Както винаги вътре беше много оживено. Погледът му се плъзна по редиците малки легла.
Тук са нормалните и здрави животинчета, помисли си той. Онези, които поне засега са спечелили битката за съществуване. След няколко дни ще поемат за света, който ги очаква отвън. После е ясно — дом, училище, борба за по-добро място под слънцето, надпревара за слава и материални блага. Не всички щяха да вкусят от сладкия плод на славата — някои твърде бързо щяха да познаят поражението, провала… С неизбежния процент жертви тяхното поколение щеше да се радва на младостта, да посреща с благодарност зрялата възраст и накрая тъжно да се примири със старостта. Това са хората, за които се проектират нови, по-мощни и по-блестящи автомобили, те са онези които ще накарат самолетите да летят по-бързо и по-далече, техният вкус ще бъде задоволяван с нови, още непознати достижения на леката промишленост… Тези хора щяха да се изправят срещу неизвестното бъдеще — голяма част от тях с предпазливост, друга — със страх, а трета — малка шепичка храбреци — щяха да го посрещнат гордо, с открити гърди. Някои от тези, които лежат сега тук, може би ще летят в открития Космос, а други, ползувайки се от дарбата на словото, щяха да увличат след себе си тълпите или пък щяха да възбуждат тяхната ярост и раздразнение. След около двадесет години повечето ще достигнат зрелостта си и ще започнат да се подчиняват на онези древни и неписани закони, които ги бяха създали и запратили в огромния кръговрат, наречен живот. Но засега всички са победители — преодолели са първото и най-сериозно препятствие! Бариерата е вдигната, а битките предстоят…
От другата страна на коридора се намираше вратата на второто, по-малко детско отделение. За разлика от голямото тук беше тихо. Всяко дете лежеше изолирано в собствена стъклена клетка. Тук бяха недоносените, съмнителните случаи, за които първото препятствие все още беше прекалено високо… Именно тук влезе доктор Дорнбъргър.
Погледна най-новия си пациент — тъничка и несигурна искрица живот, после бавно поклати глава. Взе писалката и методически, както винаги, написа предписание за необходимото лечение.