Той се усмихна, после се укори за начина, по който мислеше. Тук трябваше да мисли като медицинско лице — за замърсяването на въздуха и заразите, които носеха купищата смет наоколо. Сантименталността е качество, което повече отива на противниците на напредъка, на безразличните към него!
След моста завиха на запад по Петдесет и девета улица, посока Медисън. На ъгъла на Седмо авеню и Сентръл Парк завиха наляво и след неколкостотин метра спряха пред сградата на хотел „Парк Шератон“.
О’Донъл нае самостоятелна стая и след няколко минути вече беше под душа. После се избръсна, седна пред масата и извади от чантата си програмата на конгреса на хирурзите — основната причина за пристигането му в Ню Йорк. Отметна си три доклада, които го интересуваха. Двата от тях на тема открити сърдечни операции, а третият — присаждане на артерии Първият бе обявен за 11 часа на следващия ден, което означаваше много свободно време. Погледна часовника си. Още нямаше седем и до срещата му с Дениз имаше повече от час. Взе асансьора, прекоси бавно фоайето и влезе в бара, кой го се наричаше „Пирамидите“.
Наближаваше часът на коктейлите и местата бързо се заемаха. Клиентите бяха главно хора, тръгнали на вечеря или театър и които, както предположи О’Донъл, бяха като него пришълци в този град. Салонният управител му посочи една свободна маса Минаха край красива млада жена, която любопитно го изгледа. Беше сама. О’Донъл имаше известен опит в приключения от този род, за някои от които все още с удоволствие си спомняше Но сега се усмихна и отмина. „Съжалявам, но имам други планове“ — сякаш й каза той. Поръча си уиски със сода и бавно отпи първата глътка.
В Бърлингтън такова нещо рядко му се случваше. Ето защо човек трябва да се маха от време на време — това помага, изостря чувството за перспектива, кара те да видиш как някои от нещата, които у дома изглеждат страшно важни, губят смисъл, когато ги гледащ от разстояние. Хвърли един поглед наоколо Барът беше препълнен. Келнерите летяха с пълни подноси, а тримата бармани зад тезгяха работеха с пълна пара. Някои от посетителите вече ставаха, но местата им незабавно се заемаха от нови. „Дали някой тук е чувал за болницата «Три общини» — неизвестно защо, се запита той, докато оглеждаше момичето и мъжа на съседната маса и шумната компания, която току-що влизаше. — Е, и какво, ако беше чувал? Никой не дава пет пари за нея“. За него обаче нещата стояха съвсем различно — от известно време насам тази болница беше най-важното място на света Здравословен симптом ли беше това? Добър признак ли беше от професионална гледна точка? О’Донъл винаги бе гледал с известно подозрение на хората, които прекалено се увличат — те често губят обективен поглед върху нещата и рано или късно плащат данък на собствения си ентусиазъм. Но не беше ли и той заплашен от това?
Един келнер се спря пред масата му:
— Ще повторите ли, сър?
— Не, благодаря. — О’Донъл му даде бакшиш и разписа сметката.
Когато излезе от хотела, беше точно седем и половина. Все още имаше много време, затова бавно тръгна по Петдесет и пета улица. Стигна до ъгъла на Пето Авеню, където махна на едно такси и даде адреса на Дениз. Шофьорът рязко подкара и скоро пристигнаха пред висока сграда с каменни основи. О’Донъл плати и се отправи към входа.
Униформеният портиер учтиво поздрави и попита за името му.
— Мисис Куанц остави бележка с молба да се качите, сър — каза той след кратка справка С някакво листче пред себе си. После, посочи асансьора, до който стоеше друг униформен служител.
На 20-ия етаж вратите безшумно се отвориха и О’Донъл влезе в обширно антре с дебел килим. На една от стените имаше голям гоблен, изобразяващ ловна сцена. От двойната дъбова врата насреща се появи възрастен прислужник.
— Добър вечер, сър — поздрави той. — Мисис Куанц ме помоли да ви поканя. Тя ще се появи след минутка.
Той го последва в огромна всекидневна, която сигурно беше по-голяма от целия му бърлингтънски апартамент. Стените бяха боядисани в бежово, а удобните ниски кресла от тъмно дърво, които бяха наредени около богато инкрустирани маси, отлично контрастираха с тях. Едната от стените беше изцяло остъклена и от нея се излизаше на каменна тераса, огряна от лъчите на залеза.
— Желаете ли нещо за пиене, сър? — попита прислужникът.