— Скитничество, ваша милост — рече той.
— Трийсет дни! — каза негова милост.
Скитникът седна, а съдията вече викаше ново име и скитник се изправи на крака. Съдът над първия скитник трая точно петнайсет секунди. Над следващия — премина със същата бързина. Приставът каза: „Скитничество, ваша милост“, а негова милост рече: „Тридесет дни.“ И така продължи като по часовник — на скитник петнайсет секунди… и трийсет дни.
„Клети безсловесни добичета!“ — помислих си аз. Но ц, чакайте да дойде моят ред: ще дръпна една „реч“ на негова милост! Някъде по средата на тази съдебна процедура негова милост, ръководен от някаква прищявка, даде възможност на един от нас да говори. То пък се случи така, че този човек беше истински скитник. Не притежаваше нито една от отличителните черти на „изпечения“ професионален скитник. Ако такъв се доближи до нас, докато чакаме Товарен влак край някоя водна цистерна, без колебание бихме го класифицирали като „заек“. Така наричат новаците в царството на скитниците. Този скитник-новак беше в напреднала възраст — бих казал някъде към четирийсет и пет години. Беше поизгърбен, по изгорялото му лице имаше бръчки.
Много години, според неговия разказ, работил като колар в някаква фирма — ако не се лъжа в Локпорт, щата Ню Йс Работите на фирмата престанали да вървят добре и накрая през тежката 1893 година, тя била закрита. Държали го последния момент, въпреки че към края работел само от време на време. Човекът продължи да обяснява надълго колко трудно било да намери работа — при толкова много безработни през следващите месеци. Накрая, като решил, че при Великите езера има по-голяма възможност да намери работа, тръгнал, за Бъфало. Разбира се, нямал „пукнат цент“ и ето какво станало. Това беше всичко.
— Трийсет дни! — рече негова милост и извика името на друг скитник. Скитникът стана.
— Скитничество, ваша милост — рече приставът и милост обяви:
— Трийсет дни.
И така продължи: петнайсет секунди и трийсет дни всеки скитник. Машината на правосъдието работеше отлично.
По всяка вероятност, като се има пред вид ранният сутрешен час, негова милост не беше закусил още и бързаше.
Но моята американска кръв кипна. Зад гърба си имах многото поколения на моите американски прадеди. Една от привилегиите, за които тези мои прадеди се бяха сражавали и умирали, беше правото на съд със съдебни заседатели. Бях наследил това право, осветено с тяхната кръв, както и задължението да го отстоявам. Е добре, заканих се аз мислено, нека само стигне до мен!
Стигнаха и до мен. Извикаха едно от имената — не помня кое точно — и аз станах. Приставът рече: „Скитничество, ваша милост“, и аз започнах да говоря. Но съдията почна едновременно с мен и каза: „Трийсет дни.“ Запротестирах, но негова милост викаше вече името на следващия скитник по списъка. Негова милост прекъсна за миг, колкото да ми подхвърли едно „Млък!“ Приставът ме принуди да седна. И в следващия миг другият скитник вече беше получил трийсетте дни, а този след него беше на път да получи своите.
Когато се разправи с всички ни — трийсет дни на всеки един от нас — и се канеше да ни отпрати, негова милост внезапно се обърна към коларя от Локпорт — единственият човек, на когото беше позволил да говори.
— Защо си напуснал работа? — попита негова милост. Коларят вече беше обяснил как работата е напуснала него, и този въпрос го слиса.
— Ваша милост — започна той объркано, — не задавате ли странен въпрос?
— Още трийсет дни за това, че си напуснал работата си! — каза негова милост, и съдът приключи заседанието си. Такъв беше изходът. Коларят получи общо шейсет дни, а всички останали по трийсет.
Свалиха ни долу, заключиха ни и донесоха закуската. Тя съвсем не беше лоша за една затворническа закуска и беше най-хубавото нещо от всичко, което ядох пред следващия месец.
Що се отнася до мен, чувствувах се като зашеметен. Ето на, излежавам присъда, произнесена в някакво подобие на съд, където ми беше отказано не само правото на съд със съдебни заседатели, но и правото да отговоря на обвиненията. Хрумна ми и друго нещо, за което се бяха били моите прадеди — неприкосновеността на личността! Ще им дам да разберат! Но когато поисках адвокат, станах за смях. Правото си беше право, ала за какво ми беше то, когато не можех да се свържа с никого извън затвора? Но аз все пак ще им покажа! Не могат да ме държат вечно в затвора. Просто трябва да чакам, Докато изляза на свобода, това е всичко. Ще ги накарам да ми стоят „мирно“. Знаех нещичко от законите и за своите праВа. и щях да разоблича тяхното нарушение на правосъдието.