Пред очите ми вече се мяркаха съдебни искове и сензационни заглавия във вестниците, когато тъмничарите влязоха и започнаха да ни изблъскват навън към главната канцелария.
Един полицай извади чифт белезници и щракна единият около дясната ми китка („Охо-о — помислих си, — ново оскърбление! Нека само да изляза на свобода!“. Другият белезник той щракна около лявата китка на един негър. Беше много висок негър, доста над шест фута — толкова висок, че когато стояхме един до друг, ръката му повдигаше малко моята в белезниците. Беше най-веселият и най-одърпан негър, когото съм виждал някога!
Оковаха ни всички по същия начин, на двойки. Като привършиха с това, донесоха блестяща верига от никелирана стомана, прекараха я през халките на всички белезници и я заключиха с катанци в началото и в края на двойната редица. Превърнахме се в група каторжници. Дадоха заповед да тръгнем, излязохме навън и закрачихме по улицата, охранявани от двама полицаи. Високият негър и аз бяхме на почетно място — вървяхме начело на шествието.
След гробния мрак на затвора слънчевата светлина навън беше ослепителна. Никога преди тази светлина не ми се е струвала толкова приятна както сега, когато аз — затворник с подрънкваща верига — знаех, че скоро ще се разделя с нея за трийсет дни. Ние крачехме по улиците на Ниагара Фолс към железопътната гара под втренчените погледи на любопитни минувачи, и особено на група туристи от верандата на един хотел, покрай който минахме. Веригата беше достатъчно дълга и с много тропане дрънкане насядахме, двама по двама, по пейките във вагона, за пушачи. Колкото и да горях от негодувание за издевателството, което беше извършено над мен и моите прадеди, все пак бях твърде прозаично практичен, за да се шашардисам заради това. Всичко беше ново за мен. Очакваха ме трийсе дни, пълни с неизвестност, и аз се огледах наоколо да видя някой, който беше отракан в тези неща. Защото вече бях разбрал, че не отивах в някой малък затвор със стотина затворници, а в истински каторжен затвор с две хиляди затворници в него, които излежаваха всякакви присъди — от десет дни до десет години.
На пейката зад мен, окован към веригата с белезника около китката му, седеше тантурест, набит мъж с яки мускули Беше някъде между трийсет и пет и четирийсет години. Прецених го с поглед. В крайчеца на очите му трепкаха хумор, насмешка и добродушие. Целият му вид иначе беше животински, изцяло аморален, и с всичката страст и невъздържана ярост на дивия звяр. Това, което го изкупваше, което го правеше приемлив за мен, бяха стаените в ъгълчетата на очите
му хумор, насмешка и добродушието на звяр, когато не е раздразнен.
Той беше „моят“ човек. „Лепнах“ се край него. И докато моят другар по белезници, високият негър, се вайкаше — през смях и кикот — за работата в някаква пералня, която сега заради ареста щял да загуби, и докато влакът се носеше към Бъфало, аз разговарях с човека на пейката зад мен. Лулата му беше празна. Напълних я от моя скъпоценен запас от тютюн — от едно такова пълнене излизат десетина цигари. Но не, колкото повече говорехме, толкова по-сигурен бях, че това е „моят“ човек и разделих с него целия си запас от тютюн.
Трябва да ви кажа, че имам неспокоен дух и достатъчно познания за живота, за да мога да се пригодя,към почти всякакви обстоятелства. Положих всички усилия да се разбера с този човек, макар че тогава и през ум не ми минаваше от каква голяма полза ще ми бъде това. Оказа се, че той не бил лежал досега в този затвор, където отивахме, но бил изкарал по два, три или пет „лазарника“ из разни други дрънголници и имаше богат опит. Станахме доста близки и сърцето ми трепна от радост, когато той ми препоръча да се вслушвам в съветите му. Започна да ми вика „момко“ и аз също го наричах така.
Влакът спря на някаква станция на около пет мили от Бъфало и ние, групата каторжници, слязохме. Не си спомням точно името на тази станция, но съм сигурен че беше едно от следните имена: Роклин, Рокууд, Блак Рок, Роккасъл или Нюкасъл. Но както и да е, накараха ни да повървим малко, после ни качиха на трамвай. Вагонът беше старомоден, с пейки по цялата дължина на вагона от двете страни. Помолиха всички пътници да преминат на едната пейка, а ние, дрънкайки силно с веригата, насядахме на срещуположната. Спомням си, че седяхме срещу тях и помня също страхопочитанието, изписано по лицата на жените, които несъмнено ни взеха за осъдени убийци и грабители на банки. Постарах се да си придам най-свиреп вид, но моят другар по белезници, веселякът-негър, непрекъснато въртеше очи, смееше се и току повтаряше: „О, боже мой! Боже мой!“