Слязохме от трамвая, повървяхме малко и ни въведоха в канцеларията на каторжния затвор на окръга Ери. Тук също ни регистрираха, и в този списък може да се намери едно от двете ми имена. Уведомиха ни също, че трябва да предадем в канцеларията всичките си ценности: пари, тютюн, кибрит, Джобни ножчета и прочее.
Новият ми другар заклати към мен глава отрицателно.
— Ако не оставите нещата си тук, вътре ще ги конфискуват — предупреди чиновникът.
Но приятелят ми продължаваше да клати глава. Той правеше някакви движения с ръцете си, като се криеше зад гърбовете на другите арестанти. вече бяха снели белезниците ни. Наблюдавах какво прави и последвах примера му, като свих на вързоп в носната си кърпичка всички неща, които исках да взема със себе си. Двамата пъхнахме тези вързопчета в пазвите си. Забелязах, че и другите арестанти — с изключение на един или двама, които имаха часовници — не предадоха нещата си на човека в канцеларията. Бяха решили да ги вмъкнат някак си контрабанда, като разчитаха на късмет; но не бяха така опитни като моя другар, защото не свиха нещата си
във вързопчета.
Досегашните ни конвойни събраха белезниците и веригата и тръгнаха обратно за Ниагара Фолс, а нас, под охраната на нови пазачи, ни отправиха към затвора. Докато чакахме в канцеларията, към нас се присъединиха други групи новопристигнали арестанти, така че нашата процесия сега броеше към четирийсет-петдесет човека.
Известно ли ви е на вас, които сте на свобода, че движението в един голям затвор е така ограничено, както е била търговията през Средновековието! Веднъж влезли в дрънголника, вече не може да се разкарвате както ви скимне. На всеки няколко крачки се натъквате на огромни стоманени врати или порти, които са винаги заключени. Бяхме тръгнали към бръснарницата, но се наложи да спираме често, докато ни отключват разните там врати. Забавихме се още в първия „коридор“, където влязохме. „Коридорът“ не е обикновен коридор. Представете си един правоъгълник, иззидан от тухли, на височина шест етажа, и всеки етаж представлява редица от килии — да кажем, петдесет килии, наредени една до друга… Накратко, представете си един правоъгълник от огромна пчелна пита. Поставете го на земята, издигнете около него сграда с покрив отгоре и стени от всички страни. Подобен правоъгълник и окръжаващата го сграда ще ви дадат представа за „коридора“ в каторжния затвор на окръга Ери. За пълнота на картината, представете си също тесни галерии с железни перила покрай всяка редица килии, които в двата края на правоъгълника са свързани помежду си със система от тесни железни стълби за ь случай на пожар.
Спряха ни в първия коридор, докато чакахме някой пазач да отключи вратата. Тук-таме се мотаеха затворници — избръснати, с ниско остригани глави, и облечени с раирани одеяния. Забелязах един такъв затворник над нас, на галерията пред третата редица килии. Той стоеше там, приведен напред, облегнал лакти на перилата, и очевидно не забелязваше нашето присъствие. Погледът му сякаш се рееше някъде в пространството. Моят другар издаде лек съскаш звук. Затворникът погледна надолу. Размениха си с жестове някакви сигнали. После вързопчето на моя другар се стрелна нагоре във въздуха. Затворникът го хвана, и за миг вързопчето изчезна в пазвата му, а той отново загледа безучастно пред себе си. Моят приятел ми беше казал да следвам примера му. Зачаках удобен случай, когато пазачът ни обърна гръб, и моето вързопче последва другото в пазвата на затворника.
Една минута по-късно вратата беше отключена и ние един по един влязохме в бръснарницата. И тук имаше хора с раирани дрехи. Това бяха затворническите бръснари. Имаше също вани, гореща вода, сапун и четки за търкане. Наредиха ни да се съблечем и да се изкъпем, като всеки изтърка гърба на съседа си. Тази задължителна баня беше ненужна предпазна мярка, защото затворът гъмжеше от паразити. След банята всеки получи по една платнена торба за дрехи.
— Сложете всичките си дрехи в торбите — каза пазачът. — Безполезно е да се опитвате да промъкнете нещо. За прегледа ще се строите голи. Тези, които са за трийсет дни или по-малко, да задържат обувките и тирантите. Който е за повече от трийсет дни да не задържа нищо.
Това съобщение бе прието с ужас. Как може да промъкнеш нещо гол на прегледа! Само аз и моят приятел се чувствувахме спокойни. Но точно тогава бръснарите се заловиха за работа. Те плъзнаха сред новодошлите клетници, като предлагаха любезно да се погрижат за техните драгоценни дреболии и обещаваха да им ги върнат по-късно същия ден. Да ги послуша човек ще рече — същински филантропи! Както и в случая с Фра Липо Липи1 никога хората не са били освобождавани от излишния товар с такава бързина. Кибрит, тютюн, хартия за цигари, лули, ножове, пари — всичко потече и се вмести в обемистите пазви на бръснарите. Те съвсем се издуха от плячката, а пазачите се правеха, че не забелязват нищо. С две думи — никога не беше върнато нищо от тези неща! Бръснарите изобщо не мислеха да връщат това, което са взели. Те считаха, че то е тяхно на законно основание. Това бяха рушветните доходи на бръснарницата. В този затвор, както разбрах по-късно, имаше много рушвети. И на мен също ми беше писано да стана рушветчия — благодарение на моя нов другар. В бръснарницата имаше няколко стола и бръснарите работеха бързо. Тук бръснеха и подстригваха с невиждана бързина! Затворниците сами насапунисваха лицата си, а бръснарите ги бръснеха — по минутка на човек. Подстригването отнемаше малко повече време. За три минути изчезна мъхът от осемнайсетгодишното ми лице, а главата ми лъсна като билярдна топка, на която току-що е набола четина. Брадите и мустаците изчезнаха със същата бързина, както и дрехите ни и всичко останало. Можете да ми повярвате — когато привършиха с нас, ние изглеждахме като шайка злодеи! Не бях разбрал преди това, че всичките сме съвсем пропаднали типове.