---
1 Фра Филипо Липи — италиански художник от XVI в., който според преданията бил ограбен от пирати. — Б. пр.
После се наредихме на опашка — четирийсет-петдесет души, голи като героите на Киплинг, щурмували Лунгтунгпен. Да ни претърсят беше лесно. Стояхме само по обувки. Двама-трима безразсъдници, които се бяха усъмнили в бръснарите, пазеха нещата си, и тези неща — тютюн, лули, кибрит и дребни пари — бяха открити и бързо конфискувани. Като привършиха с това, донесоха ни новите дрехи — груби затворнически ризи, куртки и панталони с биещи на очи раета. Цял живот бях прекарал под заблуждението, че раираната затворническа дреха изхлузват на човек само след като го осъдят за углавно престъпление. Тук престанах да се заблуждавам, навлякох този символ на позора и опитах за пръв път какво значи да маршируваш със затворническа крачка.
В индийска нишка, близо един до друг, като ръцете на всеки лежаха върху раменете на този отпред, преминахме в друг голям „коридор“. Тук ни строиха в дълга редица покрай стената и наредиха да заголим лявата си ръка. Някакъв младеж, студент по медицина, който практикуваше върху такъв добитък като нас, обиколи редицата. Той ваксинираше точно четири пъти по-бързо, отколкото бръснеха бръснарите. С едно последно наставление да внимаваме да не отъркваме ръцете си о нещо, за да позволим на кръвта да засъхне и хване коричка, ни разпределиха по килиите. Тук аз и моят приятел се разделихме, но той все пак успя да ни пошушне: „Изсмучи го!“
Щом ме заключиха, изсмуках всичко от ръката си. А после видях тези, които не бяха смукали: по ръцете им цъфнаха ужасни дупки, в които можех да пъхна юмрука си! Сами си бяха виновни. Могли са да изсмучат ваксината.
В килията ми имаше още един затворник. Щяхме да бъдем другари по килия. Беше млад, мъжествен човек, неприказлив, но извънредно способен, всъщност прекрасен момък, какъвто не се среща често — всичко това въпреки факта, че съвсем наскоро бил излежал двегодишна присъда в един каторжен затвор в щата Охайо.
Не мина и половин час, откакто бяхме в килията, когато един затворник премина бавно по галерията и погледна в нашата килия. Беше моят приятел. Обясни, че му разрешили да се разхожда из „коридора“. Отключвали килията му в шест сутринта и не я заключвали до девет часа вечерта. Той беше един от „тайфата“ в този коридор и бързо беше назначен за един вид доверено лице, известен като „коридорен“. Този, който го беше назначил, също беше затворник и доверено лице, известен като „първи коридорен“. В този коридор имаше тринайсет коридорни. Десет от тях отговаряха всеки за една галерия от килии, а техни шефове бяха първи, втори и трети коридорен.
Моят приятел ме уведоми, че ние, новопристигналите, ще
останем в килиите си този ден, за да дадем възможност на ваксината да хване. А на другата сутрин щели да ни изведат на работа в двора на затвора.
— Но аз ще те измъкна оттам, веднага щом мога — обеща той. — Ще направя да уволнят един от коридорните и да сложат тебе на негово място.
Бръкна под ризата, извади носната кърпичка с моите скъпоценни дреболии, подаде ми я през решетките и закрачи по галерията.
Развързах вързопа. Всичко си беше на място! Не липсваше даже клечка кибрит. Дадох на моя другар по килия тютюн и хартия и свихме по цигара. Като се канех да запаля, той ме спря. На нашите нарове вместо покривки имаше по едно протъркано и мръсно одеяло. Той откъсна тясна ивица от тънката материя и я нави плътно в дълъг, тънък масур. Подпали го със скъпоценна клечка кибрит. Плътно навития фитил от памучна тъкан не пламна. Краят му се овъгли и започна да тлее. Това щеше да продължи с часове и моят другар по килия го нарече „прахан“. Когато масурът догореше, трябваше само да се направи нов масур, да се допре до предишния, да се подуха малко — и праханта започваше да тлее отново! Та по съхраняването на огъня и на самия Прометей бихме могли да покажем това-онова!