Тетивата още вибрираше до ухото му, напяваше кървава мелодия. Преди миг видя как стрелата пронизва гърба на жената, която стоеше до урвата. Изумена, тя падна на колене и това му достави искрена наслада. Батухан се усмихна под маската. Ударите на сърцето му кънтяха в ушите му.
— Чудесен изстрел — отбеляза Арслан от жребеца до него. Също като своя предводител, той носеше кожена броня и шлем, но всички можеха да видят раните на лицето му. Шевовете на бузата и челото му изглеждаха едновременно отвратително и страховито.
— Запазих Санджар за теб — каза му Батухан.
На ръба на скалата се бяха виждали само две мишени и той избра жената. Убийството го възбуждаше не по-малко от секса — проникването беше еднакво задоволяващо. Остави Санджар жив, защото знаеше, че Арслан го иска за себе си, че копнее да си отмъсти.
Сега на скалата нямаше никого. Ужасената им плячка най-вероятно се криеше. Ала нямаше къде да избяга.
Батухан плъзна поглед по дванайсетимата конници, строени на потъналия в мрак горист склон, който водеше към скалния перваз над тях. Това бяха най-добрите и най-верните хора от клана.
Дванайсет воини срещу трима мъже и две жени.
„И една жена“ — поправи се той.
Ако всичко минеше наред, щеше да пощади живота на втората жена и хората му щяха да отпразнуват победата си, както бяха правили някога войските на Чингис хан. Такава беше тяхната традиция, рожденото им право, заслужена награда след проливане на кръв.
После винаги можеха да я убият.
Батухан пришпори коня и обходи воините си. Високо изправен на седлото, той представляваше внушителна гледка, определено. Каза по няколко думи на всеки, изрази почит и получи в отговор същото. Добрият военачалник знае как да подготви войската си.
После се върна при Арслан и посочи нагоре към платото. Приклещена между покритите с лед чукари, плячката им сама беше влязла в капана. Друг път надолу нямаше, само през тази гора — освен да се хвърлят в стръмната урва. Щеше да е величествена сеч и писъците на техните жертви щяха да ехтят над върховете, може би чак до самата гробница на Чингис, където си представяше, че великият хан се наслаждава на кръвта и ужаса.
Батухан извика — нямаше смисъл да се крият.
Първата стрела вече беше полетяла и бе проляла кръв.
— Явяаа! — изрева той монголския боен вик. — Явяаа!
18:33 ч.
Отдолу ехтеше тропот на конски копита. Дънкан и Санджар бяха залегнали сред камънаците под линията на снеговете.
Бяха оставили Джейда край езерото от другата страна на стръмното скално свлачище, където не я заплашваше непосредствена опасност. Дънкан й беше дал пистолета си, след като набързо й показа как да го използва. Младата астрофизичка щеше да наглежда и тежко ранената Хайду, която спешно се нуждаеше от медицинска помощ.
След като се погрижиха за тях, Дънкан и Санджар се върнаха при Монк и се приготвиха за сражение. Знаеха какво ги очаква. Стрелата целеше да ги ужаси, да пролее първа кръв — обичайна тактика за монголските воини, или поне така им обясни Санджар.
Монголецът чу вика да кънти по склона и позна бойния зов за атака.
— Завържи го за ремъка на крака на Херу.
Дънкан вдигна мокрия челник, прекара през него увисналия кожен шнур и ловко го завърза, докато Санджар държеше закачуления сокол до тялото си.
— Готово — каза Рен.
Санджар свали качулката от главата на птицата и я подхвърли във въздуха. Дънкан се приведе под тежките удари на крилете й, после насочи вниманието си към разтворения върху коленете му лаптоп с намалена до минимум яркост на дисплея. Соколът се издигна в небето и монтираната на челника камера показа гората на склона под тях. Образът беше по-ясен, отколкото под водата.
Херу закръжи високо над дърветата и Рен се опита бързо да преброи конете, които препускаха към платото. Видя поне дванайсет, всички в пълно бойно снаряжение, също като ездачите. Като че ли нямаше други.
Повика по радиостанцията Монк, който преди малко беше напуснал убежището на камъните, за да подготви тържественото посрещане на приближаващите се воини.
— Не повече от тринайсет — докладва Дънкан. — Всички на коне. Забелязах лъкове, саби и няколко автомата.
„Явно и спазването на традициите си има граници“.
— Ясно — отговори Кокалис. — Почти свърших.
Рен проточи шия над камъка и видя, че партньорът му е приклекнал до свлачището. Беше заредил експлозиви по края му и сега поставяше безжичните детонатори. Носеха взривовете, за да унищожат останките от спътника в случай че не са в състояние да ги преместят или да ги вземат със себе си. Не можеха да рискуват китайците или руснаците да се доберат до секретната техника.