Пиърс обаче се съмняваше.
— И откъде да знаем, че тази главатарка на триада е жената, която издирваме? Как ще го докажете? Носите ли нейна снимка?
Разпратеното от Сигма запитване сред разузнавателните общности включваше фотография на майката на Сейчан от архива на виетнамския затвор, в който беше лежала, както и възможните й местонахождения, за съжаление, пръснати из голяма част от Югоизточна Азия, а също компютърно обработено изображение на евентуалния й вид днес, двайсет години по-късно.
Д-р Пак беше единствената обещаваща риба, която клъвна на тази въдица.
— Снимка ли? — Кореецът поклати глава и запали нова цигара. — Тя си покрива лицето на обществени места. Виждали са го само най-високопоставените в нейната триада. Ако някой го зърне, няма да доживее, за да го разкаже на когото и да било.
— Тогава откъде…
Ученият посочи гърлото си.
— По дракона. Видях го, когато тя замахна с чука… висеше на шията й и среброто блестеше безмилостно като своята собственичка.
— Такъв ли? — Сейчан пъхна показалец под яката си и измъкна собствения си дракон. В запитването имаше и негова снимка. Нейният амулет беше копие на друг. Тя носеше спомена за оригинала запечатан в съзнанието си и той често спохождаше сънищата й.
… сгушена в обятията на майка си на креватчето под отворения прозорец, навън пееха птици, лунната светлина се отразяваше в сребърния дракон на майчината й шия, заискряваше като водна повърхност при всяко нейно вдишване…
Хуан Пак обаче явно си спомни нещо друго и рязко се отдръпна, сякаш искаше да избяга.
— Сигурно има много такива висулки с формата на дракон — заяви Грей. — Това не е доказателство. Само вашият спомен за накит, който сте видели преди осем години.
— Ако искате истинско доказателство…
Сейчан го прекъсна, изправи се, прибра дракона под яката си и даде знак на Пиърс да поговорят настрани.
Щом се отдалечиха зад масата за бакара, зашепна в ухото му. Грамадното тяло на Ковалски ги скриваше от корееца.
— Той казва истината. Трябва да сменим посоката на разговора и да научим къде точно на Дзюлун е майка ми.
— Знам, че ти се иска да му вярваш, Сейчан, но ми позволи да…
Тя го стисна за бицепса, за да го накара да замълчи.
— Името на триадата. Дуанджъ.
Очевидно забелязал нещо на лицето й, Грей я остави да говори.
Сейчан усети напиращите сълзи — идваха от място, свързано с щастие и мъка, място, където нощните птици още пееха в джунглата.
— Името… Отчупена клонка — продължи тя и осъзна, че дори със самото му произнасяне нещо в нея се прекършва.
Той чакаше — не разбираше нищо, но й даваше възможност да му обясни.
— Моето име… — със заекване произнесе Сейчан, почувствала се изведнъж разголена, — името, което ми е дала майка ми… и от което аз се отказах, за да оставя детството си в миналото… беше Чи.
„Новото име означава нов живот“.
Грей се ококори.
— Истинското ти име е Чи?!
— Беше — подчерта тя.
Онова момиче отдавна не съществуваше.
Сейчан дълбоко си пое дъх, за да се успокои.
— На виетнамски „чи“ означава „клонка“.
Тя видя по лицето му, че е разбрал.
Майка й беше дала на триадата името на своята изгубена дъщеря.
Преди Пиърс да успее да отговори, иззад вратата се разнесе остра кашлица — само че не идваше от човешко гърло. На пода в коридора тупнаха тела, повалени от оръжие със заглушител.
Грей вече се завърташе към опасността и теглеше Ковалски със себе си.
— Нали искахте доказателство! — извика от отсрещния край на стаята Пак и посочи вратата с димящата си цигара. — Започва се!
Сейчан незабавно разбра какво е направил кореецът. Трябваше да се досети по-рано, като се имаше предвид наученото преди малко. Наруга се наум. В миналото никога нямаше да допусне да е толкова заслепена. Контактът със Сигма притъпяваше сетивата й.
Д-р Пак заотстъпва от вратата, но не изглеждаше уплашен. Той участваше в тази игра — срещу възнаграждение, много по-голямо от сумата, предложена му от Грей, начин да изплати всичките си дългове. Копелето ги беше продало на майчината й триада, на жена, която правеше всичко възможно да крие лицето си от света.
Такава жена щеше да унищожи всеки, който се приближи прекалено до истината.
Сейчан я разбираше.
И тя щеше да постъпи така.
Човек прави каквото е нужно, за да оцелее.
01:44 ч.
За разлика от нея, Джуланг Делгадо не разбираше внезапния обрат на събитията в казино „Лишбоа“. Той скочи на крака и грабна джиесема си.