— А, нашият благодетел. — Делгадо тръгна към самолета и погледна ролекса на китката си. — Хайде, след няколко минути трябва да сме далече от Хонконг.
09:22 ч.
— Само това ли знаеш?
Майчината любов осезаемо се долавяше в гласа на Гуанин. През последните няколко минути тя съсредоточено разпитваше Грей за миналото на Сейчан и се опитваше да проумее как е възможно дъщеря й да е останала жива.
Бяха се настанили на един от диваните.
Джуан стоеше на пост до господарката си. Ковалски разглеждаше аквариума и почукваше по стъклото, долепил нос до него.
На Пиърс му се искаше да е в състояние да запълни още празноти, но дори той не знаеше цялата история на Сейчан, а само откъслечни фрагменти: върволицата от сиропиталища, жестокия живот на улицата, привличането в престъпната организация. Докато й разказваше, Гуанин очевидно разбираше всичко. В известен смисъл майка и дъщеря бяха извървели успоредни пътища: бяха изплували, оцелели и преуспели.
Накрая обаче Грей не можа да нарисува достатъчно пълна картина, за да задоволи майка, пропуснала толкова много от живота на дъщеря си. Съмняваше се, че тази празнота може да се запълни с каквито и да е думи.
— Ще я намеря — закле се Гуанин.
Главатарката вече беше заповядала на своите хора да открият къде може да е отвел дъщеря й Джуланг Делгадо. Всеки момент очакваха информация.
— Веднъж я предадох — промълви Гуанин и избърса с показалец сълзата от края на драконовия си белег. — Виетнамските инквизитори бяха жестоки… тогава дори не подозирах колко жестоки… Казаха ми, че дъщеря ми е мъртва.
— За да ви отчаят и пречупят.
— Това само ме разгневи, изпълни ме с решимост да избягам и да отмъстя, както и направих впоследствие. — В измъчените й очи проблеснаха пламъчета.
— Все още не се предавах, издирвах я, но по онова време беше трудно, защото след бягството си не смеех да се върна във Виетнам. Накрая трябваше да се откажа.
— Било е прекалено мъчително да продължавате да я търсите.
— Надеждата понякога е и проклятие — въздъхна Гуанин. — Беше по-лесно да я погреба в сърцето си.
Мълчанието се проточи, подчертавано от бълбукащия в атриума фонтан.
— А ти? — тихо попита жената. — Поел си огромен риск да я доведеш тук и после да дойдеш при мен.
Грей нямаше нужда да потвърждава думите й.
Тя вдигна лице и го погледна в очите.
— Обичаш ли я?
Той я погледна в очите. Знаеше, че не може да я излъже…
И тогава в комплекса отекна първата експлозия.
Взривът разтърси целия блок. Водата в аквариума се разплиска. Дългите стебла на орхидеите се залюляха.
— Какво става, по дяволите?! — изрева Ковалски.
Гуанин скочи на крака.
Вечната й сянка Джуан вече говореше по телефона и тичаше към прозорците. Отдолу се вдигаше дим.
Избухна нова експлозия, този път по-далече.
Главатарката на Дуанджъ отиде при своя помощник. Грей и Ковалски я последваха. Тя им преведе информацията на Джуан.
— Пред всички входове са спрели бетоновози. Дошли едновременно от всички посоки.
Пиърс си представи огромните машини, провиращи се през тесните каньони, които водеха към тази планина, за да се съберат тук за координирана атака. Само че всъщност не бяха бетоновози…
От друга посока изтътна още един взрив.
…а самоходни бомби.
Някой искаше да изравни целия комплекс със земята. Грей се досещаше кой: Джуланг Делгадо. Сигурно беше научил, че двамата с Ковалски са дошли тук. Преминаването на светлите им лица през азиатските тълпи нямаше как да остане незабелязано.
— Трябва да се махнем оттук! — заяви Пиърс. — Бързо!
Джуан се съгласи с него и се обърна към господарката си.
— Трябва да ви отведем на безопасно място.
Гуанин беше възвърнала самообладанието си. На разгневеното й лице драконът изпъкваше още повече.
— Мобилизирай триадата — нареди тя. — Евакуирай колкото може повече хора от блока.
Грей си представи човешката гмеж на долните етажи.
— Използвай подземните тунели — прибави главатарката.
Естествено, триадата трябваше да разполага с тайни входове и изходи от тази твърдина.
— Вие трябва да тръгнете първа — настоя Джуан.
— След като предадеш заповедта.
Явно капитанът беше готов да потъне с кораба си — който наистина потъваше. Отделни части от комплекса се срутваха с грохот. Черният дим вече покриваше всички прозорци, сякаш тласкан нагоре от приглушените крясъци на долните етажи.
Джуан пак хвана телефона — трябваше да вика, за да го чуят. След минута из блока отекна аудиоуредба, по която съобщиха на всички нареждането на главатарката.