Батухан, което означаваше „решителен владетел“.
— И са се спасили след покушението в Актау, така ли? — попита Батухан помощника си.
Арслан кимна отсечено. Слаб и висок, той още нямаше трийсет години, лицето му беше безбрадо, а косата му — черна като нощните сенки. Носеше типично западняшко облекло, дънки и дебел вълнен пуловер, но високите скули и лъщящото му от влагата в помещението червеникавокафяво лице показваха, че чистата му монголска кръв не е осквернена от китайци или руснаци, някогашните потисници на неговия народ.
Помощникът приличаше на повечето монголци от младото поколение — горди, вдъхновени от свободата, извоювана с мъка от поколението на Батухан. Това бяха истинските потомци на великия Чингис хан, човека, завладял по-голямата част от познатия свят от седлото на коня си.
През десетилетията на съветска власт, помнеше Батухан, Москва забраняваше да се споменава името на владетеля, за да не разпалва национална гордост в потиснатите жители на страната. Съветските танкове дори бяха преградили пътищата в планината Хентий, за да попречат на народа да отдава почит на родното място на великия хан.
Но с налагането на демократична власт всичко това се промени.
Чингис хан отново се въздигна от пепелта, за да вдъхновява младото поколение, превърна се в техен полубог. Безброй деца и младежи се казваха Темуджин, истинското име на завоевателя преди да приеме титлата Чингис хан, която означаваше „всемирен властелин“. Днес с нея кръщаваха улици, бонбони, цигари и бира. Лицето му украсяваше техните пари и сгради. Двеста и петдесет тонната статуя от лъскава стомана на яхналия коня си хан посрещаше гостите на столицата Улан Батор.
Тази новооткрита гордост течеше във вените на целия народ.
Вторачен в лицето на своя помощник, Батухан обаче не съзираше гордост, а само срам от провала. Той потърси по-решителни думи, за да използва срама на младежа и да го мотивира за по-усърдна служба.
— Тогава трябва да продължим, без да се отказваме. Ще изчакаме италианците да се срещнат със свещеника в пустинята. Те ще отидат при него, ако не се уплашат и не избягат обратно в Рим.
— Лично ще отида там.
— Отиди. Сигурен ли си обаче, че свещеникът не подозира за внедрените сред работниците му членове на нашия клан?
— Отец Йосип вижда само пясъка и своята цел.
— Тогава се присъедини към тях.
— А ако дойдат италианците?
— Убий ги. Вземи онова, което носят, и ми го донеси.
— А отец Йосип?
Батухан се огледа наоколо. Кланът съществуваше от три поколения, създаден като съпротивителна организация от дядо му по време на съветската окупация. Всичките му водачи носеха титлата Борджигин, която означаваше „господар на Синия вълк“, древния клан на Чингис хан.
Ала животът се беше променил оттогава. Благодарение на въгледобива и рудодобива днес Монголия притежаваше най-бързо развиващата се икономика в света. Истинското съкровище на страната не бе скрито в изгубената гробница на Чингис хан, а в залежите на въглища, мед, уран и злато, съкровище, оценено на повече от един трилион долара.
Батухан вече имаше големи дялове от няколко мини — но не можеше да забрави историите, които му бяха разказвали дядо му и баща му, истории за Чингис хан, за приказните скъпоценности, заровени в гробницата на владетеля.
Затова наблюдаваше всички, които търсеха този свещен гроб.
Например саможивия и чудат отец Йосип Тараско.
Преди шест години Батухан чу слухове за човек, който се появил изневиделица в Казахстан, криел се под много имена, копаел дупки в пясъка и солта и преследвал отстъпващите води на умиращото море. Странникът вече се занимаваше с това в продължение на две години, когато вестта за целта му най-после стигна до Улан Батор: той търсел данни за гроба на Чингис хан. Мястото на издирванията му беше толкова странно, че Батухан не обърна внимание на неговите разкопки — освен че внедри неколцина членове на клана, за да следи тази загадъчна личност.
Преди три дни обаче му съобщиха за нещо необикновено — древни реликви, които били причината за издирванията на чужденеца. По-рано никой не ги бил виждал, защото през всички тези години старият параноик ги криел. Но според шпионите на Батухан през последния месец той все повече се отчайвал и накрая се изпуснал за съществуването на реликвите.
Слухът за тях се разпространил сред работниците. Мнозина избягали от ужас и разказвали за череп и книга, подвързана с човешка кожа. После чужденецът внезапно ги опаковал и ги пратил някъде, навярно от страх, че вестта може да стигне до лоши уши — както всъщност и се случи.