Ушите на Батухан.
Заинтригуван, той се опита да спре пратката, преди да е заминала за Рим. Само че се забави и тя му се изплъзна между пръстите. Накрая обаче научи истинското име на мъжа, написано на колета.
Отец Йосип Тараско.
Батухан разбра и кой е получателят на колета.
И все пак не успя да се добере до реликвите.
„Но не задълго“.
Арслан се размърда в очакване на неговото решение за съдбата на чудатия свещеник.
Батухан вдигна лице.
— Ако е възможно, доведи отец Йосип да го разпитам.
— А ако не е възможно?
— Тогава го убий заедно с другите.
Уредил въпроса, той тръгна обратно през лабиринта от тунели. Другите членове на клана се пръснаха в различни посоки.
Докато минаваше през местата, където се подслоняваха от студа много уланбаторски бездомници — презрително ги наричаха „мравчи племена“, главно алкохолици и негодни за работа, — Батухан не свали вълчата си маска. Не им обръщаше внимание. Това не беше надеждата на нова Монголия, а нещо, което бе най-добре да остане скрито.
Мъже, жени и тук-там деца се пръскаха като гадини пред него, извръщаха се страхливо от маската, която носеше.
Накрая стигна до вертикална стълба и се измъкна през тайния изход. Един член на клана затвори капака след него.
Чак след като мъжът си тръгна, Батухан свали вълчата маска, пооправи костюма си и излезе на главната улица. Времето продължаваше да е нетипично топло за сезона. Улан Батор се смяташе за най-студената столица на света, ала истинската зима задържаше ледения си дъх сякаш в очакване да се случи нещо велико.
От отсрещната страна на площад „Сухбаатар“ се издигаше сградата на парламента. Над мраморното стълбище имаше гигантска бронзова статуя на Чингис хан, ярко осветена от прожектори. Седналият на трон владетел се взираше в града.
А може би гледаше огнената комета на небето?
Разказваха, че Халеевата комета се появила по негово време. Ханът я смятал за своя лична звезда и приел движението й на запад като знак да поведе войската си към Европа.
„Дали тази нова комета също е знак за предстоящи велики събития?“
Когато излезе на площада, Батухан забеляза кратки проблясвания на две падащи звезди, които сякаш потвърждаваха предположението му.
Окуражен и изпълнен с енергия, той се насочи към парламента. Някакъв минувач го видя и когато Батухан се приближи, сведе глава. Макар да му се искаше да вярва, че жестът е признание за положението му на законен пазител на наследството на Чингис хан, той знаеше, че човекът просто го е поздравил като министър на правосъдието в монголското правителство.
Батухан отново погледна кометата.
„Това може би е и моята лична звезда… която ще ме поведе към завоевания, власт и богатство“.
9.
18 ноември, 19:02 ч. местно време
Пхенян, Северна Корея
Странен начин да влезеш незаконно в чужда държава.
Грей седеше в дъното на раздрънкания автобус. Проснал грамадното си тяло на голямата седалка, Ковалски хъркаше най-отзад. Останалите пътници, до един китайци, дремеха или тихо си приказваха, някои с фотоапарати през рамо, други с бейзболни шапки, всички с жълтия чеширски котарак, който бе нарисуван отстрани на сивия рейс — логото на пекинската туристическа агенция.
В предната част на автобуса Джуан бдеше на пост до шофьора, също от триадата Дуанджъ като останалите пътници.
Групата беше долетяла сутринта с частни самолети от Хонконг на малко летище недалеч от китайско-севернокорейската граница, където ги чакаха двата туристически автобуса. За разлика от строго охраняваната демилитаризирана зона между Северна и Южна Корея, границата на север бе почти символична и целеше просто да ограничи потока бежанци от Корейската народнодемократична република към Китай.
И наистина се оказа така.
При пресичането на границата скриха Грей и Ковалски в тайник, в който пренасяха и голямо количество оръжие, но в автобуса така и не се качи нито един севернокорейски военен. Тези екскурзии бяха нещо обичайно — по-заможните китайци обожаваха суровата девствена красота на зелените планини по пътя до Пхенян, а изнемогващата Северна Корея по никакъв начин не отблъскваше туристите, важен източник на така необходимите долари.
Щом минаха границата, двата автобуса бавно се заизкачваха по лъкатушните планински пътища и се насочиха на юг към столицата. След четири часа видяха Пхенян, разпрострян в низините между хълмовете.